Пръстите му докоснаха лицето ми отново, но този път палеца му погали ъгъла на брадичката
ми. Беше невероятно успокояващо. Дори в мрака очите му задържаха моите.
- Ден ли беше или нощ? – попита бързо.
- Нощ. Но не напълно. Точно в края на здрача. Достатъчно светло за да видиш, но не
всичко. Не достатъчно тъмно за изкуствена светлина.
- Всички ли бяхте заедно?
- Да, те искаха да ми покажат нещо. Отделихме се от останалите. – казах и се опитах да
си припомня всичко – Бях забравила, че има и други – Кои бяха те? Семейство. Не, те биха ме
взели. Приятели? Поклатих глава.
- Не зная, кои са. Мислиш ли, че е важно?
- Не съм психиатър. Какво искаха да ти покажат родителите ти?
- Не мога да си спомня. Бях уплашена за нещо. Видях нещо. Не знам.
- Не бих се притеснявал за това. Ако беше важно, щеше да дойде при теб.
- Мисля, че каза, че не си психиатър.
- Не съм, но зная, че понякога трудните опити са по-добри от никаквите.
- Това няма никакъв смисъл.
Зъбите му пробляснаха в мрака. Почти надигнах фенерчето си, за да видя наистина тази
усмивка. Тук, надалеч от всички, където не беше лидер, а само момче. Беше почти смущаващо.
- Защо не можа да заспиш? – Попитах. Предполагам, че неговия отговор бе подигравка с
моя.
- Всички тези разговори за върколаци. Накараха ме да се треса в ботушите.
Накара ме да се усмихна.
- Точно така. Страхуваш се от големия, лош върколак.
Той се ухили. Имаше толкова невероятно секси ухилване.
- Те си мислят, че си върколак – Споделих му и обясних – Доктор Кейн и Менсън.
- Наистина? – Усетих развеселението в гласа му.
- Мислиш, че е смешно?
- Докато не решат да използват сребърни куршуми.
- Страхотно. Също наистина вярваш в цялата тази работа, нали?
- Не. Но не искам да стрелят по всеки вълк, който се случи да премине.
- Ти си техен пазител.
- Прекарах много време тук. Започнах да опознавам животните. Не искам да ги видя
наранени. Също както не искам да видя наранена теб.
Той наклони главата си свъвсем малко и аз получих тази невероятна представа, че той ще ме
целуне. Не само това – отчаяно исках да го направи.
Внезапно, вой в далечината накара и двама ни да се отдалечим. Беше самотен звук. Поради
някаква причина ме накара да го помисля за животониски плач.
- Би трябвало да се връщаме – каза Лукас бързо, поставяйки дистанция помежду ни.
Кимнах.
- Да.
Насочих светлината към пътеката.
- Всъщност е в тази посока – каза Лукас, взимайки ръката ми и насочвайки я към
правилната посока.
- Сигурен ли си?
- Напълно.
Не бях сигурна как сме се върнали, просто го последвах . Скоро успях да видя замъглената
светлина на нашия лагер.
- Благодаря, че дойде с мен – казах, когато отидох до палатката си.
- Когато и да се нуждаеш от разходка в нощта, просто ми кажи. Не е безопасно да си там
навън сама.
Не беше, докато кръжах около спалния си чувал си мислех, тогава осъзнах, че той бе сам
навън. Защо да е безопасно за него, а за мен не?
Тогава чух друг вълчи вой. Този – много по-близо, толкова близо, че можех да се закълна, че
е някъде пред палатката. Трябваше да се уплаша. Но вместо това, както когато се разхожах с
Лукас – почувствах комфорт.
След като се отдадох на изкушението да заспя, за пръв път от много време, когато сънувах
вълци – не се събудих с писъци.
Пета глава
Следващия ден приличаше много на предишния освен това, че терена започва да става
грапав. Всеки се напрягаше малко повече. Всички освен шерпите. От една страна, Лукас
предложи Конър и Рей да носят съндъка, но Тейлът и Итън настояха да се грижат за него.
- Чудя се, какво толкова има вътре, че го пазят толкова усърдно? – попита Британи.
След като спряхме за обяд, Лукас не настоя да стоя близо до фронта, така че се преместих
назад за да се разхождам с Британи и Линдзи.
- Предполагам, че мога да ги накрам да ми кажат – каза Линдзи.
- Мисля, че е клетка – промърморих.
- Клетка? За какво? – попита Британи.
В светлината на деня се чувствах глупаво да го казвам.
- Чух ги предната нощ след лагерния огън. Мисля, че наистина вярват, че върколаците са
някъде тук.
Линдзи измърмоти.
- Не са първите. Винаги имa няколко лагеруващи, които са чули слуховете и си мислят, че