Първа глава
Малко по-рано от две седмици…
Страх. Живеещо, дишащо нещо, което пребивава вътре в мен. Понякога мога да го усетя
дебнещо наоколо, опитващо се да се освободи. Пътуваше сега с мен, когато Линдзи и аз
крачихме през гъстия гъсталак на национална гора почти през полунощ. Но станах доста добра
в това да прикривам паниката си. Не исках Линдзи да мисли, че е направила грешка, когато ме
убеди да работя като водач в пущинака с нея през лятото. Мислих, че мога да науча няколко
трика от нея, с които да преборя вътрешните си демони. Тя доведе значението на приключение
на пълно ниво.
Но все още, да се приближаваме сами към място, където дивите неща търсят нещо сладко
за похапване беше лудост. Дори беше още по-лудо това, че не казахме на никой. Запазихме
тишина, защото да оставим бараките светнати, когато бяхме навън беше причина за уволнение.
След оцеляване на седмица напрегнато обучение, определено не исках да ме уволнят нощта
преди първата ми задача.
Стиснах пръсти около оръжието си – Маглайт* (*вид джобно фенерче). Приемния ми баща е
ченге, който ме научи, тъй да се каже на стотици начина по които да убия човек с помощта на
фенерче. Окей, склона съм да преувеличавам, но той наистина ми показа няколко движения за
самоотбрана.
Откъм мястото, където дърветата и шубраците бяха гъсти, чух шумолене.
- Шшт! Чакай. Какво беше това? – прошепнах дрезгаво.
Линдзи освети с джобното си фенерче между дърветата и в тъмнината нишата от листа
отгоре. Тази вечер имаше полумесец, и светлината му не можеше да проникне през гъстите
дървета:
- Кое, какво е било?
Фенерчето ми се насочи към нея, когато го заразмахвах наоколо. Те потрепна и вдигна ръка
за да предпази очите си от ярката светлина. Копринената й, светло руса коса отрази светлината
и заизглеждаше магически. Напомняше ми на капризна фея, но знаех, че деликатното лице
крие вътрешна сила. Тя беше отличена в местния вестник, защото бе спасила дете от атака на
пума, тласкаща себе си между животното и детето, и крещяща докато тя избяга.
- Мисля, че чух нещо. – казах й.
- Като какво?
- Не знам. – сърцето ми тупна, огледах се отново. Обичах да съм на открито. Но тази
вечер, да бъда навън тук, ме караше само да ме побиват тръпки. Не можех да се отърва от
чувството, че съм наблюдавана или имах момент на Проклятието Блеър* (*филм, при което
снимане в една гора изчезват безследно трима души от екипа им).
- Като стъпки? – попита Линдзи.
- Всъщност не. Не като човешки. По-скоро тихи и тежки, като да вървиш по чорапи – или
на лапи, може би.
Линдзи метна лесно ръката си около слабите ми рамене. Тя беше малко по-висока от мен, и
мускулите й бяха твърди от целия туризъм и катеренето по скали. Запознах ме се миналото
лято, когато дойдох да лагерувам с родителите си. Линдзи беше една от нашите водачи – или
шерпи, както служителите на парка им викат. Сближихме се и бързо станахме приятелки,
подържахме връзка дори и през учебната година.
- Не ни следят. – увери ме тя. – Всички бяха заспали, когато напуснахме бунгалата.
- Ами, ако е някакъв хищник? – Нямаше смисъл да изпитвам такъв страх. Но знам, че чух
нещо и знам, че не беше приятелско настроено. Не можех да обясня от къде знаех – просто
шесто чувство или нещо такова.
Смеха на Линдзи прокънтя през дърветата.
- Сериозна съм. Ами пумата която изгони миналото лято? – попитах.
- Какво за нея?
- Ами ако се е върнала за отплата?
- Тогава тя ще изяде мен, не теб. Освен ако не е гладен. Тогава той ще изяде това което
бяга най-бавно.
Което сигурно ще съм аз, помислих си. Не бях точно атлет по призвание, нито пък една от
Американските гладиатори* (* телевизионно предаване, в което жени атлети се изправят
една срещу друга в поредица от битки).
Поех дъх и се заслушах внимателно. Гората беше зловещо тиха. Не ставаше ли тиха, когато
опасността е близо?
- Може би трябва да се върнем?
Бяхме на миля от селото, което беше на входа на парка. Линдзи и аз деляхме малка колибка
с Британи, друг водач. Щом светлините се изключат в единадесет, на никой не беше позволено
да напусне колибката.
Сега Линдзи имитира кокошка:
- Кудкудяк- кудкудяк!
- Много смешно. Ами ако ни уволнят? – попитах.
- Ще ни уволнят само, ако ни хванат. Хайде.