което не трябва да правя. Слава богу, че не можеше да чете мисли. Не би се зарадвал на
мислите ми за Лукас. Но пък колко вярност дължах на Менсън? Ние само сме гледали звездите
заедно.
- Кайла, може ли за една минута? – попита.
Погледа ми се премести към Линдзи и Британи. И двете повдигнаха рамене.
- Почти приключихме – колебливо предложи Линдзи, сякаш не беше сигурна дали си
търся извинение да не отида.
Станах от земята и последвах Менсън на кратко разтояние, за да се отдалечим от другите.
- Какво има? – попитох.
- Нямах много време за да говоря с теб днес. Иска ми се Лукас да те освободи.
Усмихнах се.
- Той не ми е надзирател.
- Тогава, може би когато прекосим реката ще му кажеш, че искаш да повървиш с мен.
Или аз ще му кажа.
- Не знам дали ще е съгласен да обсъждаме това, но ще поговоря с него.
- Чудесно! Знаеш, че проблема с ходенето на къмпинг за един месец е това, че напълно
разрушаваш времето си за срещи. Имам в предвид, какво ако искам да те поканя да излезем -
не е като да можем да отидем на кино.
Подсмихнах се, мислейки си на къде отиваха нещата – почувствах се невероятно поласкана.
- Така е.
- Но вечеря на свещи....
- Кана с боб със свещи?
- Не става въпрос за храната, а за компанията, а и си нося свещи. Така, че може би
довечера...
Остави думите да се изплъзнат, формирайки безопасен въпрос. Ако бях заинтересувана...
Бях ли? Преместих погледа си към водата. Лукас вече се връщаше. Не можех да си го
представя да бъде романтичен. Въпреки, че беше сладък, когато се разхождаше с мен
миналата вечер.
Сладък? Не е точно думата, с която винаги съм асоциирала Лукас. Защо, независимо какво
правя – си мислех за него? Това е лудост, особено когато до мен имаше момче, което
практически ме канеше на вечеря – тук, в природата.
- Вечеря на свещи довечера. Разбира се.
- Супер! Ще се промъкнем някъде.
Авантюристичното ми аз се почувства късметлийка.
- Чудесно. Ще те настигна по-късно.
Върнах се при Линдзи и Британи, те все още набутваха някои нещо върху сала. Мисълта, че
ще е много по-лесно да преминем, ако поне не носим всичко това. Раниците ни, ботите и
всичко, което би могло да ни тежи бе стоварено отгоре му.
След като и трите сала бяха напълнени, момчетата ги издърпаха във водата. Лукас, Конър и
Рейв се бореха да премине успешно през реката. Зад тях Д-р Кейн, Менсън и Итън водеха
собствената си битка срещу реката, докато ръководеха техния сал с тайната екипировка.
Дейвид, Джон и Тейлър натискаха последния сал, който се грижеше за раниците на студентите
и други, смесени неща. Останалите чакахме на брега.
- Това е сексистко – сякаш, не сме достатъчно силни за да прекараме саловете през
реката, – каза Моник.
- За мен е чудесно – каза Линдзи – Нека ги оставим да свършат всичката трудна работа.
- За теб е лесно да го кажеш. Не трябва да впечатлиш Д-р Кейн. А аз не мога да чакам,
докато достигнем до мястото и наистина да се заема с работата си.
- И каква точно е тя? – попитах. Все още бях малко смутена за плановете им за
изследвания.
- Откриването на източника на легендите за върколаците. Това е част от академичния
работа на Д-р Кейн.
- Да не мислите, че ще откриете книга, оставена някъде наоколо на земята?
Тя ми даде една снизходителна усмивка.
- Нещо такова. Те знаят че идваме. Вълците. Не ги ли чуваш вечер?
Помислих си за онзи, който видях миналата нощ. Дали не трябваше да го спомена на Лукас?
Нещо в този вълк ми изглеждаше зловещо. Ако беше бесен най-вероятно щеше да ни нападне.
Също така, започнах да се тревожа повече с отдалечаването от цивилизацията, далеч от
безопасната ми зона.
- Вълците вият – каза Британи. – Това е работата им.
- Както и да е – Моник кимна към реката – Лукас е толкова секси. Не мога да повярвам,
че си няма приятелка.
- Мисля, че е от момчетата, които вярват в изчакването на правилното момиче – каза
Линдзи.
- Да, правилно. Силния, тих тип. Винаги играчи, запомни го от мен. Виждала съм много от
тях в университета за да знам.
- Ходите в един и същи университет? – попитах, изненадана от думите й.
- Не, ние сме от Вирджиния. Лукас каза, че е в Мичиган.
- Да. – каза Линдзи – Получи стипендия.
- Предполагам, че винаги мога да се преместя – каза Моник без да сваля очите си от