него, докто той и останалите изкарваха сала на брега.
- Изглежда, че е наш ред – каза Британи.
Линдзи и аз пристъпихме в реката. Студената вода бе силна, увиваше се около мен.
Обърнахме се за да подадем на Моник и Британи ръка и да им помогнем да стоят прави срещу
преиждащата, буйна вода. Когато бяха почти преминали, Линдзи ми отдаде чест и започна да
проправя пътя си към далечния бряг.
Лукас реши, че ще премина последна. Не се заблудих с мисли, за това, че ме взима за
специална. Най-вероятно бе прочел доклада ми и е разбрал, че съм силен плувец. Бях в
училищния си отбор по плуване и опитах да се включа в Олимпийския. Пропуснах да го взема с
няколко стотни от секундата. Така, че докато никой не се взираше в гърба ми – не бях
притеснена.
След като оставим Д-р Кейн и групата му, щяхме да се върнем отново в селцето,
използвайки същото въже, така че се подсигурихме, че ще е тук когато достигнем отново до
тази точка. Повечето от нещата щяха да останат при Д-р Кейн, така че щяхме да можем да се
върнем много по-бързо.
Изчаках, докато Линдзи достигна три четвърти от пътя си, преди да започна да вървя.
Стиснах въжето силно и започнах да се боря срещу водата. Знаех, че без него нямаше да мога
да запазя баланса си и да стоя изправена. Течението беше диво и буйно. Водата достигаше до
кръста ми, когато усетих бързо дърпане на въжето. Страните вибрации ми напомниха за
начина, по който рибата дърпаше кордата, когато бях на риболов с баща си.
Британи и Моник достигнаха до брега. Линдзи продължи пътя си, без да усети
необичайното трепване на въжето, което започваше зад мен и достигаше до ръцете ми.
Внезапно почувствах отново онова странно усещаше - че някой ме наблюдава - което ме
преседваше от първата вечер, когато Линдзи организира парти изненада за мен. Въпреки
предупредителните звукове в главата ми, спрях и се обърнах назад. Беше късно следобяд и
сенките бяха продълговати. Не можах да видя нищо. Предполагам, че трябва да е птица –
голяма прица, която се бе приземила и сега отлиташе.
- Кайла!
Въпреки шумуленето на реката, разпознах гласа на Лукас и интонацията. Обърнах се
обратно. Линдзи тъкмо излизаше от водата. Знаех защо Лукас бе разтревожен заради мен. Аз
ги забавях. Той искаше да достигнем малко по-напред преди да се здрачи. Не знаеше
значението на криволиченето и забавянето. С него, всичко бе притиснато до лимита, неговия
и...
Внезапно въжето поддаде. Течащата вода бутна краката ми и аз паднах под нея. Изгубих
захвата си над разпуснатото въже и започнах да го търся фанатично. Нямаше го. Но най-лошото
бе, че не можех да си поема въздух, бях напълно потопена. Дробовете ми горяха, гръдния ми
кош се стегна.
Опитах се да стъпя на краката си, но в хаоса водата ме беше отнесла. Не можах да намеря
дъното на реката. Трябва да съм отишла на дълбокото...
Бам!
Ударих камък или скала, или нещо невероятно голямо и тежко. Изкара последния останал
въздух в мен. Започнх битка за оцеляване.
Дробовете ми горяха, гръдния кош ме болеше.
Не знаех дали ще се смачка или експлоатира. Почувствах, че е способно да направи и двете
едновременно.
Повдигнах се към повърхността, опитах се да си поема въздух и след това отново потънах
под водата. Трябваше да го контролирам. Притиснах обратно нарастващата паника и страха от
смъртта.
Няма да се удавя. Отказвам да се удавя.
Борех се да изкарам лицето си извън циркулиращата вода и да се обърна по гръб. Откъде
идваха бързеите? Водата се движеше по-бързо тук, бе по-силна. Колко надалеч съм отплавала?
Изглеждаха ми мили.
С ъгъла на окото си видях, голям клон плаващ наблизо. Скочих на него. Задържа ме нагоре,
даде ми шанс да прочистя мислите си и да си поема дъх. Трябваше да стигна до брега.
Започнах да ритам, опитваща се да използвам клона за плаваща дъска, но бързеите си играеха
с него сякаш го притежаваха. Оставих го да отплува и започнах да опитвам да доплувам до
брега.
Не бях толкова далеч. Можех да го направя, трябваше да успея.
Нещо се остърга в коляното ми. Ужили ме, но също така ме накра да осъзная, че водата
внезапно е спаднала. Течението беше все още силно и ме влечеше към каменното дъно,
пречещо на краката ми да се стабилизират. Влачех се, докато не стигнах почти до брега. След