гледа навсякъде, опитващ се да ме определи – защо? Защо ме гледаше? Защо просто седи
там?
Стоя продължително там, най-удобно ми бе остана с него. Усетих странен вид връзка, която
не можех точно да обясня. Вълците в кошмарите ми бяха винаги свирепи, но този ме спаси,
беше се поставил между мен и мечката. Бях ли през всички тези години позволила това което
се случи на родителите ми да се отрази на сънищата ми? Бях уплашена от нещо, но не беше
дивото или този вълк. Беше нещо вътре в мен, нещо което не разбирах.
Чух какафония от звуци. Другите. Помислих за Д-р Кейн и манията му за вълци.
- Бягай. – прошепнах рязко. – Спаси се.
Той наклони главата си под въпросителен ъгъл. След това побягна на далеч, изчезна зад
гъстата зеленина.
- Кайла! – извика Линдзи.
- Тук! – стоях там където бях, опитваща се да събера сили.
- Мили Боже! – Линдзи проплака, когато тя, Бритъни, Рейв, Конър и Менсън стъпиха в
сечището. Бях изненадана, че Лукас не е в групата.
Линдзи връхлетя над мен, падна на колене и започна да разтрива ръката ми, внимателно
отбягваща раните ми. Чувствах се така добре.
- Страхувахме се че си се удавила. – каза Британи, когато се присъедини към Линдзи и
започна да разтрива другата ми ръка. Допълнителната топлина беше божествена.
Засмях се слабо.
- Не.
Рейв съблече тениската си.
- Трябва да махнеш мократа си тениска.
Линдзи грабна тениската му и прогони момчетата.
- И Лукас има такава татуировка. – чух да казва Менсън, когато се отдалечаваха.
На лявото рамо на гърба си Рейв имаше татуировка, нещо изглеждащо като Келтски
символи. Много приличаща на огърлицата която носих. Докоснах я, облекчена до открия, че не
съм я изгубила в реката.
- Ахам, братски ритуал. – каза Рейв. – Лудо, нали?
Като се имат предвид обстоятелствата, първата ми мисъл бе налудничава: Не мога да си
представя Лукас да се присъедини в братство. Следващата мисъл бе, че той стой отзад заедно с
другите отзад, с припасите, отколкото да се увери, че съм добре. Не можех да спра
разочарованието си.
Линдзи бутна рамото ми, връщаща ме обратно от обърканите ми размишления.
- Хайде. Трябва да махнем мокрите ти дрехи.
Махнах тениската и сутиена си. Британи ги събра във вързоп, докато аз обличах тениската на
Рейв. Тя все още пазеше топлината на тялото му, и ми беше удобна като топло одеяло. Накара
ме да се почувствам много по-добре. Обувките ми бяха от бързо съхнещ материал, и докато не
ми беше приятно затоплено, не бях толкова затоплена, колкото трябваше.
След като облякох тениската на Рейв, момчетата се върнаха.
- Дали да запалим огън тук или да се върнем в лагера? – попита Конър.
- Върни я в лагера. – каза Рейв. – Можеш ли да я носиш?
- Да, разбира се. – отговори Конър.
- Мога да вървя. – настоях. – Ходенето ще ми помогне да се сгрея повече, не мислиш ли?
- Да, сигурно. – каза Конър. – Можеш ли да стоиш права? Да се движиш наоколо?
Кимнах и той ме вдигна на крака.
- Ами Лукас? – попита Менсън. – Пътя по който побягна не трябва ли да ни срещне тук?
Той не е в лагера? Последвал ме е?
Почувствах малка искра радост, която накара очите ми да смъдят. Колко ли е странно това?
Друга закъсняла реакция на травмата. Това трябва да е. Не бях специална за Лукас, той не беше
специален за мен, освен в ние-сме-шерпи вид връзка.
- Най-вероятно е изгубил следите на Кайла във водата, и е пропуснал мястото където тя
се е озовала на брега. – обясни Рейв. – Момчето отиде в университета със стипендия. Бяга като
вятъра. Ще потърся малко по-нататък, ще видя дали ще го намеря. Вие се връщайте. Кайла има
нужда да изпие нещо топло – колкото по-скоро, толкова по-добре.
Не изчака никой да спори с него. Просто започна да върви точно към мястото където вълка
изчезна.
- Внимавай! – извиках. – Там има вълк и мечка.
Рейв спря и мисля, че искаше да каже нещо, но Менсън го превари:
- Къде?
- Тук. Биха се. И двамата избягаха. Вълка е ранен. Ако минеш покрай него –
- Спокойно. Няма да го доближа. Дивите животни и аз не се разбираме. – Той тръгна
нататък, за да намери Лукас и да му каже, че съм добре.
Когато се върнахме в лагера, бях радостна да видя, че палатките бяха опънати. Шмугнах се в
моята. Не можах да махна влажните си обувки достатъчно бързо. Пъхнах се в някакви
фланелени панталони и суичър. Драскотините вече не кървяха, но въпреки това им сложих