- Какво точно е това, което искаш да ми покажеш?
Всичко, което ми каза бе, че иска да сподели „нещо ослепително” с мен. Беше достатъчно
да проявя любопитство, но това беше когато бяхме в безопасността на селото.
- Виж, Кайла, ако искаш да станеш шерпа трябва да се свържеш с вътрешното ти момиче,
жадно за приключения. Вярвай ми. Ще ти покажа, че понякога е добре да рискуваш да изгубиш
работата, живота или някой крайник.
- Уау. Наистина? – Въпроса ми ли избягваше. Така изглеждаше. Огледах се наоколо
подозрително. – Мъжки човешки индивид замесен ли е? – Защото честно, това е единственото
нещо в което влагам значението на опасно.
Линдзи въздъхна нетърпеливо:
- Ти си непоправима. Хайде да вървим.
Тъй като не исках да бъда оставена сама, я последвах. Що се отнася до мен,
предпазливостта ми не беше безпричинна. Когато бях на пет, майка ми и баща ми бяха убити в
тази гора. Приемните ми родители ме доведоха тук миналото лято, за да ми помогнат да се
справя с травмата, която всъщност е с няколко години закъсняла, за да доведе до нещо
полезно. Ние лагерувахме тук за близо седмица. Прекарах страхотно време, но не бях сигурна,
колко ефикасно трябва да е преживяването, че да ми помогне да преодолея „проблемите си”.
Ахам, по общо мнение имам емоционален проблем. Така че ме записаха на терапия. И така
започнах да прахосвам един час един път в седмицата с психиатър на име Д-р Брендън, Йода и
подобни изявления – трябва да се изправиш срещу страховете си - повече ме дразнят,
отколкото да ми помагат. Наистина, по-скоро бих искала да прекарвам времето си с
зъболекаря.
Може би се залъгвах като си мислех, че съм достатъчно смела да се изправям срещу дивата
природа, ден след ден. Въпреки че от какво всъщност се боях? Дори не беше животно, това
което нападна родителите ми. Те бяха застреляни от двама ловци-пияници – нелегално дошли
в гората - които глупаво сбъркали родителите ми за вълци.
Благодаря на тези ловци, озъбващите, ръмжащи вълци постоянно присъстващи в сънищата
ми, причиняващи ми множество неспокойни нощи и често крещене в съня. От това следва, че
терапията насърчи кошмарите ми. Д-р Брендън изказа теория, че моето подсъзнание се опитва
да оправдае, как двама идиота могат да застрелят родителите ми и след това, със сериозни
лица да кажат:
- Те бяха вълци. Кълна се в Бог, че бяха. Те щяха да изядат това малко момиче.
Това малко момиче, разбира се бях аз. Всичко, което се бе случило в този така далечен
следобед бе в мъгла. Всичко с изключение на родителите ми, лежащи мъртви на земята.
Господи, как са могли да ги сбъркат за вълци?
Зад мен един клон се пречупи. Спрях. Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Плъзнах ръка
под червената си коса и разтрих чело. Тръпка премина през тялото ми и кожата ми настръхна
до ръцете. Имах чувството, че ако се обърна, ще видя какво е това. Исках ли да се изправя
срещу него?
Линдзи се обърна:
- Какво не е наред пък сега?
- Нещо ни гледа. – прошепнах. – Мога да го усетя.
Линдзи не ме пренебрегна този път. Огледа се наоколо:
- Би могло да е бухал, търсещ вкусно хранене – или късно среднощна закуска.
- Може би, но го усещам по-зловещо.
- Израснала съм надолу по пътя, прекарала съм повечето от живота си в тези гори. Няма
нищо зловещо тук.
- Ами пумата?
- Това беше дълбоко в гората. Тук, ние сме почти практически в цивилизацията. На някой
хълмчета все още има обхват. – тя задърпа ръката ми. – Сто крачки и ще сме там.
Последвах я, но стоях бдителна. Там имаше нещо. Бях сигурна в това. И не беше бухал или
гризач. Нямаше нищо на дървото, нищо мъничко. Това, преследваше плячката си.
Потръпнах. Плячка? Защо си го помислих? Но беше истина. Това беше което чувствах. Нещо
гледаше и чакаше. Но кого гледаше всъщност? И какво чакаше?
Колко стъпки изминахме? Четиридесет? Толкова е глупаво да излезем без да се обадим на
никого. Родителите ми ще ме убият ако разберат. Обещах им да съм отговорна. Това беше
първия път, в който съм далеч от тях, и приемната ми майка ми чете лекция за това да бъда
предпазлива.
По - напред, нещо ярко през шубрака привлече вниманието ми:
- Какво е това?
- Това, което исках да ти покажа.
Пристъпихме между дърветата и се озовахме в сечище, огрято от лагерски огън. Преди да