мога да попитам друг въпрос, дузина деца – другите шерпи – изскочиха зад дърветата:
- Изненада! – извикаха те. – Честит рожден ден!
Сърцето ми почти изскочи. Поставих ръка на гърдите си и се засмях, благодарна, че не звучи
истерично:
- Рождения ми ден не е днес.
- Утре е нали? – Попита Конър. Той отметна пясъчно русата си коса от веждите си, за да
открие тъмно сините си очи. Вдигна китката си на която имаше часовник. – След 10, 9, 8 –
Другите се включиха в отброяването. Можех да ги видя ясно, стоящи пред огъня. На малко
разстояние от Конър беше Рейв, с права черна коса, която стигаше до раменете му, а очите му
бяха тъмно кафяви, на границата на черното. Той никога не говореше много. Бях изненадана,
че всъщност отброява.
- 7, 6 – До него, Британи изглеждаше почти, като негова близначка. Косата й, спускаща се на гърба й
беше черна, а очите й тъмно сини. Тя спеше, когато излязохме. Или се е правила, предполагам.
Дам, опитваща се да ме преметне. Е, успя. Как е успяла да стигне тук преди нас? – чудех се.
Тук беше и друг шерпа, срещала съм го, но не сме общували. Все пак, значи много за мен
това, че са дошли, за да направят нощта специална.
- 5, 4 – На училище, винаги съм се чувствала като аутсайдер. Момичето, което е изгубило
родителите си. Осиновената. Тази, която няма място. Джак и Тери Ашър ме приеха. Те не са
лоши приемни родители, или нещо такова, но просто не винаги ме разбират. Но всъщност,
нима всички родители разибират напълно децата си?
- 3, 2, 1. Честит рожден ден!
Конър се придвижи от другата страна на огъня и се наведе. Огъня избухна. Тогава една
ракета се изстреля към небето и избухна в червено, бяло, синьо и зелено.
Бях напълно сигурна, че фойерверките в националната гора бяха забранени. Но бях твърде
щастлива, за да ме е грижа. Освен това бях освободена от родителско ограничение това лято.
Исках най-накрая да проверя границите на лошото си поведение.
- Не мога да повярвам, че си запомнила! – Бях толкова трогната. Дори и малкото ми
приятели у дома никога не са ми правили парти изненада. Никога не съм мислила за това,
защото истинските ми родители умряха на рождения ми ден, така че чувствата ми винаги бяха
смесени на този ден.
- Рождения ден е важен – каза Линдзи. – Особено този. Сладките седемнайсет.
Британи се протегна с подноса, върху който бяха наредени купените от магазина кексчета, в
едно от тях бе забодена свещ, хвърляща жълтеникаво сияние.
- Обичам кексчета – казах – особено пакетираните, направени по хиляди начини с
кремав пълнеж.
- Пожелай си нещо и духни свещта.
Поех дълбоко дъх и се наклоних напред, и тогава го видях. Лукас Уайлд.
Той се беше облегнал на едно дърво, с ръце скръстени пред гърдите си, почти губещ се в
сенките, сякаш не искаше да бъде забелязан. Но той имаше такова силно присъствие, че бях
изненадана, че е съм го забелязала толкова дълго. Очите му блестяха сребърно в тъмнината.
Както винаги ме гледаше съсредоточено.
Лукас ме плашеше. Окей, не беше точно това истината. Това, което чувствах към него ме
плашеше. Бе привличане, което не можех напълно да обясня. Увличала съм се и по други
момчета, но това което изпитвах към него, започваше да преминава границата на увличането.
Беше толкова силно, че почти ме завладяваше – и ще бъде малко неудобно понеже очевидно
той не изпиваше същото. Ако не друго, то той добре се грижи да отбягва директен контакт с
мен. Опитвах се да задържа чувствата си скрити, но когато гледам към него те биха могли да
изригнат на повърхността и бях сигурна, че той ще види в очите ми това, което така силно се
борех да контролирам.
Близостта му накара сърцето ми да препусне, а устата ми да пресъхне. Исках да прекарам
пръсти през многоцветните кичури на косата му. Когато за пръв път го видях, си помислих, че
необикновените нюанси идват от шишето му. Никога до сега не бях виждала нещо такова. Но
тогава, не бях виждала никой като него дотогава. Той беше толкова ослепителен. Бе един от
водачите ни миналото лято, но рядко ми говореше. Все още, понякога го хващам да ме гледа.
- Духай свещите вече. – Каза Конър.
Думите му внезапно ме върнаха на момента. Намислих си желание без да мисля и след това
духнах веещия се пламък с голямо издишване.
- Ето. – каза Британи, подаваща ми кексчетата. Съжалявам, че не е истинска торта, но