срещнем себеподобни. Ти сигурно си го усещала, като си срещала хора, но защото не си
знаела, че съществуваме може би не си разпознавала какво е то: като повик към подобност.
Замислих се за първия път, когато срещнах Линдзи миналото лято. Сякаш мигновено
станахме най-добри приятелки. Усетих връзка, история. Бях способна да и кажа всичко:
- Линдзи..? – не можех да го кажа. Беше толкова невероятно.
- Да. – каза той тихо. Тя все още не се е трансформирала. Тя ще направи седемнайсет
следващия месец.
- Ние сме приятелки. Защо не ми е казала нищо?
- Щеше ли да й повярваш? Ако не може да ти покаже?
- Не знам. Не съм сигурна дали ти вярвам – вярвам, че можеш да се трансформираш, окей.
Това, че аз съм на път – не съм убедена. Но ти казваш, че има и други като теб живеещи сред
хората?
- Със сигурност. На училище, в университета. Ние живеем в общности. Ние сме доктори,
адвокати, ченгета. Ние сме като всеки друг, освен превръщането.
- Извини ме, но това, те прави не като всеки друг.
- Окей, има известно право. И да има определен риск да живееш сред статисти, но ни е по-
лесно да се слеем с тях, отколкото да имаме собствена държава или нещо такова. Да, понякога
ни разкриват. Нас себеподобен бе изгорен на кладата, като вещер, гонен като демон. Така, че
преди векове, старейшините създали братство на… предполагам, че можеш да мислиш за тях,
като рицари. Те са млади войни. Наричаме ги Тъмните пазители. На тях им е възложена
защитата на другите шифтърите.
Подиграх се:
- Нямам много високо мнение за техните защитни техники. Къде бяха те тази нощ, когато се
нуждаеше от тях?
Той се изкашля.
- Добре, кода е – ако Тъмния пазител е достатъчно глупав да се разкрие, това е на негова
сметка. Ние рискуваме живота си за другите. Ние не молим другите да рискуват живота си за
нас.
Вдигнах се, доколкото да мога да виждам лицето му.
- Чакай малко. Казваш ми, че ти си Тъмен пазител? Ти си рицар или там каквото беше?
- Да, точно. Работата ми е да те пазя. Това е причината да отпратя другите, а аз да остана
назад, за да съм сигурен, че никой няма да те нарани и да бъда там, когато пълнолунието
изгрее.
Той е мой пазител? Това е отговора, защо ме гледа винаги така. Не бях готова да се изправя
срещу пълнолунието и всички тези последици. Все още имах много въпроси към Лукас.
- Значи, можеш да умреш?
- Разбира се. Огън. Куршуми.
- Но аз те видях да се лекуваш.
- Изумително, нали? – гласът му съдържаше намек за гордост. – Имах късмет, че този идиот
Мейсън не знаеше, че среброто е Ахилесовата ни пета. Тази част от глупостите на Холивуд са
истина. Поради някаква причина, рана причинена от сребро не се лекува, като нормална рана.
Нож, меч, куршум – ако е направена от сребро, сме в големи проблеми.
Осъзнах, че ми доверява тайната, която може да ги унищожи. Може би не бе доверие.
Може би бе само опазване. Среброто внезапно се превърна от аксесоар в моя потенциална
смърт.
- Има ли някакъв начин да не стана… - ума ми крещеше ненормалница, но не можех да кажа
това. Сигурно щеше да го приеме за лична обида.
- Не. – каза той тихо. Ръката му се изви около шията ми и ме сложи обратно на рамото му,
ръката му ме държеше близо до неговата страна, като че ли може да ме предпази от
усещането на удара на тази дума. – Но всичко ще е наред. Повярвай ми. Знам, че имаш много
въпроси, но съм изтощен, Кайла. Остави ме да поспя малко и утре ще отговоря на всичките ти
въпроси.
- Окей. – чух дишането му да се успокоява и усещах бавните му издигания и спадания на
гърдите му с бузата си.
Гледах водопада да се стича. Помислих си да стана и да се поразходя. Водата ме спираше и
задържаше тук. Не исках да съм вълк. Може би Менсън си мисли, че ще е страхотно и, че биха
купили развличащо лекарство за да бъдат за няколко часа космати, но аз не бих го избрала, ако
имах избор.
Надявах се Лукас да греши. Тази връзка, която усеща да е нещо друго. Може би усещанията
му бяха грешни и ме тълкува грешно. Не мога да бъда шифтър.
И колкото повече се безпокоя, ако съм, живота ми внезапно се проваля. Важно време.
Бях се свила на ръба на пещерата, слушаща шумния водопад, изучавайки ноктите си.
Изпълзях от леглото, докато Лукас все още спеше. Имах да мисля за толкова много неща. Част
от мен искаше да започне да бяга от него, от всичко това, и никога да не спре.