като напълно нормално момче.
- Нощта преди да тръгнете, с Рейв спорехте за нещо.
- Да. Той знаеше, че си една от нас, мислеше, че съм безотговорен да те оставя. Но не исках
да те насилвам да тръгнеш, да те накарам да се почувстваш обидена от мен, и все още не бях
измислил как да ти кажа за нашите способности. Добре де, за да сме честни – ревнувах малко,
че си с Менсън.
- Не знам, дали наистина бях с него. Харесвах го, защото не бе сложен, защото той не ме
кара да се чувствам всички тези невъзможни работи, както правиш ти. Тази връзка, за която
говориш – никога не съм чувствала нищо подобно до сега. Какво е това? Някакъв вид
животинско свързване?
- Може да бъде много напрегнато, но не може да те накара да чувстваш, нещо което
фактически не изпитваш. Ако това има някакъв смисъл, ние изпитваме тези примитивни нужди,
защото вървим на линията между човека и звяра, но в същността си сме хора. Просто имаме
способността да съществуваме и в друга форма.
- Казваш го, сякаш е нищо.
- Наблюдавах толкова много хора да се преобразуват от една в друга форма с лекотата на
някой, който натиска копче за да смени канала по телевизията докато растях.
- А кой бе там на първата ти трансформация? – попитах.
- Мъжете преминават през това сами.
- Това не го ли прави по-болезнено?
- Не ти изглежда честно, нали. Но всъщност е един вид естествен подбор. По-слабите не
оцеляват.
- Беше ли те страх?
- Не можех да чакам, но след това знаех какво ми предстоеше. Когато бях дете, родителите
ми ме заведоха в гората, обяснявайки ми, показвайки ми...
- О, Боже мой! – погледнах към него бързо, защото бе по-безопасно да наблюдавам него
отколкото навътре в себе си.
Той стана бързо.
- Какво? Какво има?
- Родителите ми... тези ловци на елени казаха, че са видели вълци. – зарових лице в ръцете
си. – Ами, ако те са били моите родители? Показвайки ми? Ние бягахме. Мама ме избута зад
някакъв храст. Те ръмжаха. – Потиснах картините, които напираха в мен. – Тя бяха вълци –
казах, със сигурност, която не бях чувствала никога преди.
Свалих ръцете си надолу и срещнах погледа на Лукас, знаеща за опустошението, което най-
вероятно е видял в очите ми.
- Вълците. Възможно ли е да са били родителите ми?
- Има смисъл, да, възможно е.
Само ако не бях навлязла прекалено много в идеята, че съм върколак. Беше труден момент,
за да приема всичко това.
- Ако умреш във вълча форма, какво се случва? – попитах.
- Телата ни винаги си възвръщат човешката форма точно преди смъртта.
- Значи ловците може да са били прави, когато са казали, че са застреляли вълци.
Лукас кимна.
Поклатих глава.
- Не, родителите ми не бяха голи. И ако са били застреляни, нямаше ли да се излекуват?
- Не и ако са били застреляни в главата или сърцето.
- Но щяха да са голи – промърморих. А те не бяха. Поне не си ги спомнях по този начин.
Миналото лято не исках да отида в тази част на гората, в която са умрели. Внезапно разбрах,
че за да се срещна със спомените си и да победя страховете си имах нужда да направя точно
това. Но не знаех дори как да разбера къде точно е било.
По-късно през нощта обикалях около пещерата с нервност, която не можех да обясня. Или
просто не исках да се срещна с истината. Прекарвайки следобеда си с Лукас в нашия изолиран
малък свят ме накара да се почувствам по-близка с него. Мислех си, че можех да усетя
миризмата на кожата му. Щеше да е много по-трудно тази вечер да лежа до него.
Отидох до края на пещерата, затворих очите си и се заслушах във разбиващата се надолу
вода. Исках да освободя съзнанието си от всички мисли. Но едно остана: ако не се
трансформирах утре вечер, щях ли да го загубя?
Независимо от рева на водопада и затворените ми очи, знаех точния момент, в който той
пристъпи зад мен.
- Кайла?
Обичах дълбоката нотка в гласа му и начина по който името ми звучеше когато го
изговаряше. Обърнах се за да застана лице в лице с него.
- Нищо между нас няма да се промени– каза.
- Всичко се променя. Познавам те по-добре сега, сякаш съм преминала през интензивен
курс за Лукас Уайлд. Чувствам неща, които не съм усещала никога до сега.
- Добри неща?
- Плашещи. Напрегнати. Какво ако не съм, каквото си мислиш, че съм?
- Имаш в предвид, че не си смела?
Засмях се смутена, поклащайки главата си.