възможност.
Борбата продължаваше. Превъртайки се, единия над другия, наближаваха все повече ръба.
Пуснаха се един друг, сякаш разбрали, че единствената възможност и на двама им е да забавят
темпото си. Опитах се да изпразня ума си. Не исках Лукас да разбере колко уплашена бях за
него. Не исках да повторя отново грешката си и да го разсея. Дишането му бе затруднено и бе
целия покрит с кръв.
Сграбчих ризата на Девлин само защото исках да има нещо, което да държа. Погледнах към
захвърлените му панталони и видях пушката. Посегнах нагоре към нея и я вдигнах. Бе трудно
да я хвана силно, но можех да я използвам. Приемния ми баща ме бе водил на стрелбището
много пъти. Бях доста добра в използването й, казах си. Дори и да достигнех целта си, всичките
ми мишени до сега са били очертани на хартия.
Насочих я, но Лукас беше на пътя. Ако това бе неговата битка, позволено ли ми бе да се
намествам? Щеше ли да ме намрази, ако убия брат му? Куршумите не бяха сребърни. Другите
не биха го убили, но биха дали шанс на Лукас. Преместих се на една страна, надявайки се на
по-добър ъгъл.
Девлин се приготви за скок, но Лукас се блъсна в него, пращайки и двама им отвъд ръба на
острата скала.
Писъка ми ги последва надолу.
Все още държаща безполезната пушка, притичах към ръба и погледнах надолу, можех да
видя Девлин, набучен на счупен клон от дърво. Не се движеше и бе в човешка форма.
Предполагам, че бе мъртъв.
Сърцето ми биеше болезнено в гърдите ми. Къде беше Лукас?
След това го видях, все още във вълча форма, проправяйки си пътя болезнено към върха на
стръмната скала.
- Не! – извиках. – Върни се, ще се срещнем на дъното.
Но той продължи да се качва, докато не достигна до нивото ми. Притича до мен и облиза
брадичката ми. Обвих ръцете си около него, зарових лице в козината му и се разплаках.
След всичко това, съзнанието ми бе празно. Не знаех какво да мисля, освен да приветствам
тишината. Когато сълзи ми свършиха се облегнах назад и погледнах в очите му, чиито сребърен
цвят оставаше един и същ независимо дали бе във вълча или човешка форма.
- Бях толкова изплашена. Знам, че той беше твой брат и не искаше да се биеш с него, но той
те принуди. Не е твоя вината за смъртта му.
Той надигна главата си и изви. Бе най-самотния звук, който някога съм чувала. Когато ехото
от съжалението и болката му се превърна отново в тишина той падна до мен.
Не знаех какво мога да направя, но бях наясно, че ако кървенето от раната му не спреше,
щеше да умре.
Виенето му бе повече от израз на страданията му. Бе вик за другите. След по-малко от час
една дузина вълци ни достигнаха. Черен вълк със кафяви очи се приближи предпазливо.
Използвайки ризата на Девлин бях способна да спра кървенето, но Лукас бе прекалено
тежък за да го заведа някъде където биха могли да му окажат по-голяма помощ.
Лукас премести съвсем малко главата си и разбрах, че могат да комуникират с вълка. Също
така подозирах кой може да е: Рейв, който винаги е бил втори по командване, когато водехме
семейство Кейн във природата. Изчезна надолу в падината за няколко минути и когато се
завърна бе човек и носеше дрехи. Пое го.
Другите вълци не изглеждаха склонни да разкрият истинската си самоличност, но когато
стана ясно, че Рейв не може да заведе Лукас зад водопада сам, друг вълк пристъпи напред.
Козината му бе с почти златен оттенък, а очите му – сини. Конър, осъзнах. Той също мина зад
водопада и се върна облечен в човешка форма.
След като върнахме Лукас обратно в пещерата го завихме с одеялото и той се превъплъти.
Не бях очаквала шифтърите да бъдат толкова срамежливи. Може би това беше, защото все още
не бях една от тях.
Рейв изучи раната му.
- Изглежда, че заздравява бавно.
- Да, ако се върна във вълча форма за още няколко часа, мисля, че ще е оздравяла
достатъчно за да не бъде досадна.
- Тогава защо се превърна? – попитах, хващайки здраво ръката му.
Усмихна се уморено.
- Защото исках да говоря с теб, да съм тук за теб – докосна брадичката ми. – Знам какво си
мислиш, но ти не знаеш какво си мисля аз – все още.
Пожелах си Рейв и Конът да ни оставят за да мога да се свия срещу него. Просто исках да
бъда насаме с него.
Рейв каза.
- Отивам да намеря марля, за да мога да я увия около раната и да спра кървенето. –