Почувствах облекчение, че не се ядоса. Имах нужда да си почина, така или иначе. Имаше
още няколко часа докато дойде време за трансформацията ми. Станах и започнах да се
разхождам по ръба на сечището.
Беше невероятно, че е такава спокойна нощ. Чувствах сякаш тук трябва да има буря,
гръмотевици и светкавици. Сякаш света трябва да почувства бъркотията която вилнее в мен.
Тази сутрин си мислех, за страстните ми думи Обичам те, когато Лукас се изправи пред
смъртта. Той все още не бе повторил думите за мен.
Сродни души за живот. Трябваше ли тези думи да се изговарят по-лесно?
Може би след тази вечер щяхме да започнем да излизаме – да позволим на човешката ни
страна да настигне вълчата. Изглеждаше малко като стъпка назад, но той нямаше никакъв
избор, откакто знаех истината за обстоятелствата. Незнанието бе голямо и плашещо.
Не зная колко дълго съм вървяла, но го правех докато краката ми бяха твърде уморени за да
бягам или да се катеря по пукнатините, които ни обграждаха.
Изправи се пред страховете си, бе казал Д-р Брендън.
Но нямаше начин да разбере страховете, които преминаваха през мен сега. В края на гората
спрях да вървя – чаках. Луната се бе качила по-нависоко. Винаги съм я мислела за
успокояваща. Имаше силата да променя приливите и отливите, тази вечер най-вероятно щеше
да промени живота ми.
Накрая Лукас до мястото, където го чаках. Коленете ми омекнаха и бях благодарна на това,
че имам дърво зад гърба си, на което да се облегна. Той вдигна ръцете си и ги подпря на
кората, над главата ми, сякаш и той има нужда от подкрепа. Действието го доведе още по-
близо до мен. Усетих приветстващата топлина на тялото му да достига до моето. Спях гушена
срещу това тяло, познавах го и в двете форми. Не ме уплаши.
Наведе главата си надолу. Устните му почти се допираха до моите. Почти.
- Кайла – прошепна и топлия му дъх помилва брадичката ми – Време е.
Очите ми се насълзиха, поклатих глава. Реалността бе, че не исках да се променя във вълк.
Звучеше толкова болезнено. Не беше това начина по който си се представях. Това бе гигантска
стъпка, която ме ужасяваше.
- Все още не съм готова.
Чух зловещо, гърлено ръмжане. Той замръзна. Знаех, че също го е чул. Отдръпна се от мен и
погледна над рамото си. Тогава ги видях – вълците се бяха завърнали и дебнеха периметъра на
поляната.
Лукас ме погледна, разочарованието се появи в сребърните му очи.
- Тогава си избери друг. Но не можеш да преминеш през това сама.
Обърна ми гръб и започна да крачи към вълците.
- Чакай! – изкрещях след него.
Но беше прекалено късно.
Започна да сваля дрехите си, докато вървеше бързо. След това побягна. Скочи във въздуха...
Когато достигна земята вече беше вълк. Както винаги до сега – пропуснах трансформацията.
Винаги се превъплъщаваше, когато не гледах или се криеше. Очаквах да бъде грозно. Да бъде
като в филмите. Тялото ти се бори с промяната. Но вместо това бе бързо и рязко, грациозно и
силно, интензивно. Беше... правилно.
Повдигна глава и изви срещу луната. Изстрадалия звук премина през мен, повика ме. Борех
се да не отговоря, но дивото в мен бе твърде силно, прекалено силно за да му се
противопоставя.
Започнах да бягам след него. Тревата бе мека и студена под босите ми крака. Той почти
умря за мен. Можех да живея с него, без да ми казва, че ме обича. Но не можех да живея без
него. След като прекосих дистанцията, се наведох и вдигнах черната завивка. Продължих към
него докато не го достигнах. Наметнах го с нея и казах:
- Избирам теб.
С друго трептящо мигване, той седеше пред мен, отново в човешка форма. Тялото му бе
покрито с черно. Усмихнах му се.
Той бе войн, пазител. Най-вече - независимо дали бе във вълча или човешка форма – той бе
Лукас. Той бе смел. И преди година той е погледнал към мен и е разбрал – разбрал е срещу
какво се страхувам да се изправя. Това, че принадлежим един на друг. Докато той
притежаваше името ми, запечатано с мастило върху кожата си.
Взе ръката ми и ме заведе в центъра на поляната. Когато погледнах назад – вълците бяха
изчезнали тихо. Значи са били там само за да ми предоставят възможност, да ме накарат да
избера. Усамотението отново принадлежеше на Лукас и мен. Бях облекчена, че са си отишли.
Не исках да споделям този момент с аудиторията.