Лукас спря да върви и ме придърпа в обятията си. И зачака. Чакаше ме да го приема, да го
целуна. По някакъв начин този момент бе много по-величествен от това, което щеше да
последва. Повдигнах се, беше всичкото насърчаване, от което той се нуждаеше. Устните му
покриха моите.
От една страна – бе като всички целувки, които съм получавала от него до сега. Мека и
сгряваща. Но от друга, бе като целувка, която никога не съм получавала. Жадна и дива.
С периферното си зрение – или може би щях да имам такова ако очите ми бяха отворени, но
ги затворих, когато ме докосна – ние се превърнахме от приятели, опипващи водите към
сродни души, с живот в ръцете на другия, с преплетени съдби.
Изправи се срещу страховете си, Д-р Брендън ми каза. Но как бих могла да се изправя
срещу това? Как да се справя с това, че вече имах в себе си толкова много от него, че ако му се
случи нещо – живота ми ще свърши?
Сродни души. Съдба. Завинаги.
Думите се лутаха из ума ми. Разбира се, че имах избор. Можех да си тръгна, но дори и да го
направя, душата и сърцето ми ще останат назад с Лукас.
Той се отдръпна, но ръцете му все още ме обвиваха. Отърка се в шията ми и аз можех да го
чуя да вдишва аромата ми. А аз вдишвах мъжкия аромат, който се носеше от него.
Чаках.
Чаках луната да достигне връхната си точка. Чаках тялото ми да реагира. Чаках болката.
Чаках, чудеща се дали ще съм разочарована или облекчена ако нищо не се случи.
Усетих първите ласки на лунната светлина и кожата ми започна да се стяга. Замръзнах от
усещанията и нервите. Лунната светлина не може да бъде почувствана и въпреки това аз я
усещах.
Лукас каза с тих глас:
- Успокой се. Не се бори с него, но остани с мен.
Усещах леки порязвания и хиляди малко убождания отвън и отвътре. Можех да чуя
циркулацията на кръвта си, да помириша земния аромат на дърветата и секси мириса на
момчето, което бе с мен. Да чуя ударите на сърцето си. Пръстите и глезените ми изпукаха.
- Обичам те, Кайла.
Обърнах се и срещнах сребърния поглед на Лукас. Що се отнася за разсейването, той беше
невероятен.
- Не можех да го кажа преди, не и преди да ме избереш. Обичам те.
Целуна ме отново. Бе прекрасно и ужасяващо. Бе положително и отрицателно.
Усетих огън да се спуска по гръбнака ми.
- Не все още – призова ме – Остани с мен, дръж се за мен. Фокусирай се в гласа ми. – Целуна
шията ми.
Бях усещала спазми преди, но никога като тези. Те обхващаха цялото ми тяло – от главата до
петите ми. Продължаваше и продължаваше.
- Пусни го – прошепна – Сега, пусни го.
Имаше пръсване на светлина, гама от цветове, разтърсване без звук, но оглушително...
След това гледах в сребърните му очи и се вторачих във окосменото му лице. Погледнах
надолу към лапите си, краката си. Към червената козина, окъпана от лунната светлина.
Добре ли си?
Бе неговия въпрос, зададен без думи.
Да.
Отърка носа си в моя, след това в брадичката, а после в рамото ми. Дори когато бе вълк,
можех да го помириша и той бе Лукас, миришеше на него.
Красива си, помисли си.
Само когато съм във вълча форма? Бе малко суетно.
Винаги. По-лесно е да го мислиш, отколкото да го кажеш.
Не се чувствам различно.
Това е просто форма.
Исках да се засмея, но бях толкова уплашена. А бе лесно. С него до мен, бе като да
пристъпваш във коприна.
Ще бъда ли насинена утре?
Малко.
Какво ще правим сега?
Ще играем.
А раната ти?
Почти е излекувана.
Той се нахвърли върху мен, подигравателно, леко. Превъртайки се, бутайки се.
Хвани ме, помислих си точно преди да започна да бягам през поляната.
Той ми даде преднина. Обичах да усещам вятъра в козината си. Обичах скоростта, с която пътувах. Бягах по-бързо от
колкото някога съм можела. Но не можех да се сравнявам с него, той ме настигна твърде лесно.
След продължихме да се движим един до друг под ласките на лунната светлина.
Седемнадесета глава
Тази вечер спах свита като пашкул в ръцете на Лукас, увита в бялата пелерина. Върнах се
обратно в човешка форма без никакви проблеми.
- Толкова си естествена, – в гласа на Лукас имаше следи от гордост.