Прекарахме доста време целувайки се и говорейки преди да потънем в сън.
Събудих се първа. Светлината, която навлизаше в пещерата бе замъглена, но бе достатъчно
за да видя как Лукас спи. Да бъда тук с него, да спя до него – това е мястото, на което
принадлежах.
Предната вечер, когато се трансформирах във вълк, всичко, което бях, всичко, което очаквах
да бъда бяха променени към по-добро. Не бях тази, която си мислех, че съм, но странното е, че
сега познавах себе си по-добре от всякога.
Страховете, които се намираха в мен – знаех, че те бяха моето вътрешно пробуждане на
звяра. Дълбоко в мен, знаех, че промяната бе очаквана, но не разбирах какво бе, не знаех
както чаках.
Тази сутрин нямаше страхове, нито от миналото, нито от бъдещето. Открих изтинското аз
миналата вечер, и със това всичките ми притеснения се стопиха.
А сега имах Лукас. Бях всичко, което той бе очаквал, всичко, което бе желал. А той бе това,
което желаех аз.
Съвсем тихо, станах и отидох до водопада.
Чудех се дали е била първата трансформация на майка ми тук? Баща ми помогнал ли ли е да
премине през нея? Опитах се да си спомня дали съм виждала знак на рамото ми. Бях още дете,
когато умряха. Имаше толкова много неща, на които не бях обърнала внимание.
Но възвърнах спомените си от деня, в който умряха. Трансформацията отключи миналото
ми. Мога да видя много ясно сега, този последен ден, в който бяхме заедно. Те се опитваха да
ми обяснят какво съм, какво бяхме ние. Можех да видя погледите им – изпълнени с любов. Те
нямаха страхове, за тях трансформацията бе празник това, което те, ние бяхме. Бяха толкова
фокусирани за да направят така, че да не се страхувам, че не чуха ловците.
Бе минало много време, от последния път, когато ми липсваха. Но ми липсваха сега, ужасно
много.
Въпреки, че не го чух занех, че Лукас е там преди да обвие ръката си около мен и да ме
притегли срещу него. Когато се отнасяше за него, усещанията ми бяха много по-мелодични
след промяната.
- Добре ли си? – попита.
- Мислех си за родители си. Миналото лято не бях готова да отида на мястото, където те
умряха.
Обърнах се в ръцете му и погледнах в очите му.
- Мисля, че се нуждая да направя това, но не знам къде се е случило.
Той премести кичур коса зад ухото ми.
- Някой в Уолфорд би трябвало да знае. Родителите ти са били част от нас.
Уолфорд. Мястото, за което се бореше да защити, където хората, които предпазваше искат
да се молят веднъж в годината.
Кимнах. Съмнявах се преди, но вярвах сега. Странно, но свиването в стомаха ми и нервите,
които винаги съпровождаха мислите за смъртта на родителите ми липсваха. След толкова
много време, бях готова да посрещна случилото се.
- Във вълча форма ли ще пътуваме? – попитах.
- Да, но аз мога да нося раницата, така че ще пристигнем с дрехи.
- Добра идея, – челото ми се набръчка. – Как се справяте с това – винаги да си намерите
дрехи?
- Имаме скривалища скрити наоколо. Ще заредим малко и за теб. А когато е възможно,
оставяш дрехите си някъде, където би могла да ги намериш отново. Ще научиш всичко.
Отне ни ден и половина за да отидем в Уолфорд. Не бе място,което можех да открия без
водач. Бе близо привечер, когато пристигнахме. Не бих използвала думата село, за да го
опиша.
Бе крепост, обградена от висока ограда от железа, върху, която бяха наредение злокобно
изглеждащи шипове. Вълци пазеха вътрешния периметър. Но с уникалния си външен вид,
никога не бих го забелязала ако не бяхме точно срещу тях.
На портата Лукас вкара числа в клавиатурата и тежката бариера се отвори бавно. Изглежда
това място бе комбинация между древни и модерни неща.
Взимайки ръката ми, Лукас ме поведе по мръсния път към голям камък с вид на тухла. Две
слаби лаещи кучета изкочиха иззад ъгъла. Лукас клекна и ги погали.
- Наистина ли са кучета? – попирах.
Засмя се.
- Разбира се.
- Можем ли да комуникираме с кучета?
- Разбира се! Само кажи „Седни, донеси, ела”. Мога да те науча на командите.
Смеейки се го ударих игриво по ръката.
- Много смешно.
- Можеш да прочетеш мислите им – каза, ставайки прав. Малките кученца избягаха надалеч.
– Дори не знам дали имат мисли.
- Предполагам, че трябва да приема лимитите ни и да мисля за нещата, които сме, а не