които не сме.
- Нещо такова.
Огледах се наоколо.
- А къде точно е селото?
- Те са няколко сгради, но повечето от тях ги няма, с изключение на тази.
- Изглежда като голяма къща или луксозен хотел, или нещо такова.
- Достатъчно голяма е да побере хората, които идват за слънце стоенето. – обясни Лукас. –
Само по-възрастните живеят тук, на парламентарен метод. Останалите идват само за лятното
слънцестоене. До него остава още няколко седмици, така че все още няма хора тук.
- Няма проблем. По този начин облекчават пътя ми.
Изкачихме масивните стъпала, които бяха поставени пред входната врата. Лукас отвори
вратите. Бях заинтересувана, когато влязохме вътре.
Бе чудовищно голямо. Имаше голямо стълбище от едната страна на фоайето. Портрети бяха
наредени в линия по стените и бяха осветени от огромен кристален полилей. Беше като някой
дом от Домовете на богатите и известните* (*телевизионно предване).
- Това не е точно като барака в дивата природа, нали? – попитах.
Лукас вдигна рамене.
- Не.
- И ти ли живееш в нещо като това?
- Живея в общежитие.
Усмихнах се.
- Знаех какво имам в предвид. Израстна ли в нещо като това?
- Не, израстнах в нормален дом.
Все още имах проблеми с приемането на шифтърите като нормални във всяко отношение.
- Лукас! – силен, кънтящ глас дойде от мъж с буйна сребриста коса, изкочил от една от
близките стаи – стая, която изглеждаше малка и най-вероятно бе салон.
Лукас стана изключително мрачен.
- Тате.
Това беше бащата на Лукас? Изглеждаше... добре, за да бъдем честни, изглеждаше сякаш
би могъл да е политик. Той даде на Лукас една голяма мечешка прегръдка. Можех да видя
тънки следи от сълзи в очите му, които бяха сребърни като тези на Лукас.
Той се отдръпна от Лукас, но ръката му остана преметната през раменете му.
- Съжалявам за Девлин, – каза Лукас. – Нямах избор.
- Трудно е, но е така от известно време насам. Изгубихме го отдавна. Скръбта е силна, но
също така има и място за мир.
- Мама...
- Тя разбра. Това е начина, по който трябваше да стане. Девлин предаде и нас, и себе си. –
той потупа рамото на Лукас, с голямата си силна ръка. – Не трябва да обвиняваш себе си.
Докато думите на баща му бяха успокояващи, знаех, че Лукас носи товар от вина, за това,
което се случи. Как би могъл да не го прави? Нямаше да е момчето, което обичам ако не
изпитваше някакво разкаяние.
Баща му се обърна вниманието си към мен.
- Това трябва да е Кайла.
- Да, сър.
Господин Уайлд ми подари една малка усмивка
- Напомняш ми на майка ти.
Вторачих се в него.
- Познавали сте я?
- Много добре. И баща ти също. Бяха добри хора.
- Може би ще ми разкажете за тях някой ден. Имам толкова малко спомени.
- Ще поговорим по-късно.
- О, Лукас! – привлекателна възрастна жена се спусна от салона и обви ръцете си около него.
Отдръпна се и стисна лицето му между ръцете си. Очите й се насълзиха. – Знам, че си пазител,
но ти все още си моето малко момченце и бях толкова притеснена за теб.
- Съжалявам, мамо.
- Шшшшт, – успокои го. – Няма за какво да се извиняваш. Ти даде обет да ни защитаваш на
всяка цена. Понякога тя е висока, знаем това.
Тя го прегърна отново и можех да усетя малко от напрежението в Лукас да спада.
Когато го освободи, той пристъпи назад, взе ръката ми и ме притегли близо.
- Мамо, това е Кайла.
Госпожа Уайлд ми се усмихна.
- Разбира се, че е тя. Добре дошла обратно, скъпа.
- Хубаво е да се върнеш... предполагам.
- Тук е мястото, където винаги си принадлежала, – тя ме прегърна. – Ще поговорим по-
късно. Точно сега старейшините те чакат.
С Лукас вървяхме сами през огромната къща, придружени от ехото на стъпките ни. Накрая
достигнахме до стая с естествен размер на статуи на вълци, от всяка страна на затворените
врати. Лукас спря и ме погледна:
- Това е стаята на съвета, – каза бързо. – Само на по-възрастните и Тъмните Пазители им е
позволено да влизат.
- Тогава трябва да изчакам тук?
- Това е твой избор, Кайла. Не трябва да избираш живот на пазител, но ще те подкрея пред
другите ако го направиш. Бих ти поверил живота си.
- Трябва ли да се бия за място?
- Трябва да дадеш обед да служиш, защитаваш и да си пазител.
Засмях се смутена.