По-късно същата вечер, след вечеря, с Лукас седяхме на прелестен диван в главната стая, с
голяма камина. Родителите му бяха седнали около нас.
- Не можеш да повярваш колко се успокоихме, когато осиновителите ти те доведоха тук
миналото лято, – каза господин Уайлд. – Когато с Линдзи станахте толкова добри приятелки,
знаехме, че тя ще е способна да те убеди да се върнеш това лято.
- Защо никой не ми каза миналото лято? – попитах.
- За да сме честни – отговори господин Уалйл – не бяхме сигурни какво да правим. Ти беше
единичен случай, Кайла. Никога преди не се е случвало на никой от нашия род да отрасне в
неведение. Имало е още няколко хора в гората, когато родителите ти умряха. Те незабавно са
се обадили в полицията и органите на властта те взеха преди нас. Никога не сме имали
ситуация като тази. Бяхме загубили. Направихме всичко възможно да те открием, но архивите
бяха затворени. Нямахме достатъчно влияние.
Не исках да мисля какво би могло да се случи, ако не се бях върнала тук миналото лято.
Беше достатъчно плашещо да минеш през първата си трансформация с мисълта, за това какво
ти се случва. Но да минеш през нея без да знаеш нищо?
Горките ми осиновители...
- Значи, осиновителите ми... просто ще се върна при тях в края на лятото и ще се държа
сякаш нищо не се е случило?
- Можеш ли да направиш това? – попита господин Уайлд. – Можем да говорим с тях, да
твърдим, че сме твои загубени роднини и да уредим преместването ти тук?
Поклатих главата си.
- Те ме обичат. Не искам да ги оставя докато не стане време за колеж. - стиснах ръката на
Лукас.- Няма да е честно спрямо тях. Искам да им предоставя тази последна година с мен,
която те очакват. – приемната ми майка правеше всякакви грандиозни планове. Аз бях тяхната
дъщеря, въпреки всичко.
- Ще разберат, че съм се влюбила лятото и искам да отида в същия колеж като него на
следващата година. Освен това, ще се нуждаете от одобрението на баща ми.
Луакс направи гримаса.
- Няма да е чак толкова зле, – уверих го. – И двамата служите и защитавате, така че ще имате
това, като нещо общо.
- Освен, че няма да мога да му го кажа, – каза Лукас.
- Той ще го усети, – баща ми бе добър в преценката си в хората.
Върнах вниманието си обратно на родителите на Лукас.
- Знаете ли къде е мястото където родителите ми са починали?
Господин Уайлд кимна.
- Ще дам на Лукас местоположението.
Преди да си легна, с Лукас се разходихме навън. Да съм в къща, дори голяма колкото тази,
ме караше да се чувствам на ръба. Винаги съм обичала да се намирам навън, но сега това
означаваше много повече за мен. Това бе мястото, където желаех да бъда.
- Пренатовариха ли те? –попита тихо Лукас.
- Не, родителите ти са мили. Какво щеше да се случи ако Линдзи не ме бе убедила да
дойда?
- Щях да дойда при теб, Кайла.
Увих ръцете си около му и се притиснах в него.
- Мислех си, че нещата могат да се променят когато навърша 17, но не очаквах да се
променят толкова много – погледнах го – не очаквах да си намеря гадже.
- Имаш много повече от това – той спря да върви и се обърна с лице към мен. Постави
ръцете си около кръста ми – Сърцето ми, душата ми, живота ми... всичко е твое.
Усетих сълзи да се появяват в очите ми.
- Обичам те, Лукас.
Притегли ме в обятията си и ме целува. Както винаги бе прекрасно, топло и толкова Лукас.
Когато се върнахме пред къщата той попита.
- Притесняваш ли се за утре?
Той бе получил указания от баща си и ние щяхме да отидем на мястото, където са били
застреляни родителите ми.
- Малко. Иска ми се да можеше да спиш при мен тази вечер.
Решението бе взето от мен и сега делях стая с Линдзи и Британи. След всичко, през което
преминахме заедно, изглеждаше нечестно да не можех да сме заедно тази нощ – но имахме
родители, а очевиднио родителите шифтъри, не бяха много по-различни от статистическите,
когато става въпрос за това как възприемат спането на момче и момиче заедно.
- Всички пазители са тук, заради случилото се с Менсън и групата му, но ще си тръгнат утре,
за да се върнат в началото на парка. Имаме друга група, която трябва да водим. Затова утре,
ние двамата няма да се върнем тук, а ще спим под звездите.
- Нямам търпение. Но ще се върнем за лятното слъцестоене, нали?
- Да. След няколко седмици.
Огледах се наоколо.