мъчлахме.
Колкото се приближаваше края на пътечката, толкова повече светлини започваха да се
просмукват през короните на дърветата. Светлините на селото, първата спирка от
пътешествието на всеки в националния парк.
Бях благодарна, че всеки поддържаше мястото. Най-накрая преминахме от гората в селото.
Изпуснах нервен кикот:
- Моля ви кажете ми, че шерпите нямат много нощен туризъм.
- Почти никога. – каза Рейв. – но и аз също усещам нещо тук навън.
- Ако беше опасно, щеше да нападне – каза Конър. – Вероятно е просто заек или нещо
такова.
- Каквото и да е било, вече си отиде. – каза Лукас. – А ние трябва да сме в леглата си.
Конър и Рейв поеха към бунгалото си. Но Лукас се поколеба. Най-накрая каза:
- Честит рожден ден, Кайла.
- О, благодаря. – Думите му бяха изненадващи толкова колкото партито.
Той изглеждаше сякаш иска да ми каже и нещо друго. Вместо това - пъхна ръцете си в
джоба на джинсите си и си тръгна. Не бях сигурна как да реагирам на това.
Линдзи, Британи и аз отидохме в нашето бунгало. Когато се приготвяхме да си лягаме казах:
- Не мога да повярвам, че ми направи парти изненада.
- Трябваше да видиш лицето си. – Каза Линдзи. – Беше напълно шокирана.
- Не мога да повярваме, че си го запазила в тайна.
Тя се усмихна весело:
- Повярвай ми не беше никак лесно.
Когато вече бяхме в леглата си и светлините бяха угасени, Линдзи прошепна:
- Хей, Кайла? Какво си пожела?
Бузите ми се изчервиха.
- Ако ти кажа няма да се сбъдне.
Не бях напълно сигурна дали искам да се сбъдне. Незнам какво ме бе прихванало, че да си
пожелая такова нещо. Сега ме преследваше, като си спомних думите, които преминаха през
ума ми с такова убеждение.
Пожелавам си Лукас да ме целуне.
Втора глава
Б ях свита на тъмно, малко място. Бях все още малка, дете. Ръцете ми бяха притиснати
срещу устата ми, така че да не мога да издам звук. Знаех, че ако направя какъвто и да е
шум – те ще ме намерят. Не исках да ме намерят. Сълзите се стичаха по лицето ми,
треперех.
Те бяха някъде навън, лошите неща бяха някъде там. Затова се скрих в тъмното, никой
не може да ме намери в тъмното. Никой не може да ме намери тук.
Тогава видях светлина, приближаваща се все повече и повече. Чудовището ме сграбчи...
Събудих се пищяща и мятаща ръце. Ударих нещо и извиках отново.
- Хей, това съм аз – каза Линдзи.
Лампата, която се намираше на масата зад леглото ми светна, навън бе все още нощ.
Линдзи беше застанала между моето и нейното легло. На лицето й бе изписан ужас.
- Какво стана, по дяволите? – попита.
Преглътнах сълзите си.
- Съжалявам, лош сън.
- Шегуваш се.
Британи седеше в леглото си, гледаща ме сякаш аз бях чудовището, което обитаваше
кошмарите ми.
- Звучеше сякаш те убиват.
Поклатих глава:
- Не аз. Родителите ми. Това е дълга история – поколебах се
- Всичко е наред. Поверително е. Разбрах. – каза Британи.
Бях облекчена от разбирането й, и от това че няма нужда да обяснявам.
Линдзи седна на леглото ми, притегли ме в обятията си и ме притисна силно. Тя знаеше
миналото ми. Споделих й миналата година, когато нашето приятелство стана по-силно.
- Ще бъдеш ли добре за къмпинга утре? – попита Линдзи – Можем да се измъкнем от
това и да изчакаме следващата група.
- Не – поклащайки главата си се отдръпнах от нея – трябва да се изправя срещу
страховете си и отиването в дивата природа е част от това. Ще бъда добре. Тази вечер... не
знам, може би е защото вървяхме през гората. Не бях имала кошмари известно време.
- Просто помни, че ние сме тук за теб – тя погледна назад към Британи.
Британи кимна.
- Да, така е. Ние шерпите сме винаги заедно.
- Благодаря – изпуснах дълбока въздишка. Линдзи се върна в леглото си.
- Искаш ли да оставя да свети?
- Не, добре съм – или поне толкова добре, колкото е възможно да бъда, имайки в
предвид всичко случило се. Странното нещо обаче бе този необясним страх, който изпитах
напоследък. Бе като предзнаменование или нещо такова, силно предчувствие, че нещо което
не можех да обясня ще се случи.
Линдзи загаси и аз се сгуших под одялото. Искаше ми се да разбера, какво ме безпокоеше.