- Ами, ако Менсън и групата му открият това място?
- Ще се справим с тях.
Влязохме обратно вътре. Имах големи надежди, че на следващия ден ще се отключат
всички спомени за миналото ми.
На следващата сутрин с Лукас излязохме преди зазоряване. Трансформирахме се за да
пътуваме по-бързо. Трябва да добавя, че обожавам някои неща от вълчата си форма.
Усещанията ми бяха по-силни и след всяка трансформация ми напомняха, колко по малко
чувствителни бяха в човешка форма. Бях изненадана от това колко естествено изглежаше
всичкото това преминаване от човешка във вълча форма и обратното – повече от колкото бях
предполагала.
Изгубих пътя преди време и въпреки това някак разбрах, когато бяхме близо до мястото. Не
можех да го обясня. Забавих темпото, докато бягането се превърна във вървене – и след това
спрях напълно. Дишах необичайно тежко и знаех, че е от нерви, но не бях уплашна от това
което можех да открия.
Знаех всички тайни сега, но всичко започна да изглежда по-интензивно. Родителите ми са
умрели тук.
Лукас забеляза, че вече не бях в крачка с него. Все още във вълча форма, той застана до мен
и пусна раницата в краката ми. След като се скрих зад един случаен храст се превъплатих и
обякох шорти и горнище. Хвърлих раницата до храста. Отнеха само няколко минути преди той
да се присъедини към мен, вече в човешка форма, носейки джинси и тениска.
- Точно тук е. – каза, взимайки ръката ми.
- Знам.
Погледна ме изненадано.
- Разпознаваш ли мястото?
- Не, не точно, но въпреки това изглежда познато.
- Татко ми нарисува малка карта на това място, каза, че според полицейското досие всичко
се е случило точно тук.
Стана ми по-студено, когато достигнахме мястото, на което имаше един голям храст. През
всичките тези години, нещата трябваше да са различни. Дърветата да са умрели, а други да са
пораснали. Но все още имаше каменна стена с дебело увивно цвете на входа й.
Коленичих долу и започнах да изучавам малката пещера. Картините ме бомбандираха.
Криех се.
- Бъди тиха, Кайла.
Родителите ми...
Дишайки тежко станах тихо и се огледах наоколо.
- Какво има? – попита Лукас.
- Спомням си. Те ме доведоха тук. Искаха... – паднах на земята и зарових лице в ръцете си. –
Трансормираха се. Бяха толкова красиви. След това чухме ловците да крещят нещо за това, че
виждат вълци... Имаше изтрели. Бяха толкова шумни.
Борех се да си спомня всичко. Лукас коленичи до мен и постави ръката си на коляното ми.
- Не се насилвай – каза.
Поклатих глава.
- Не, аз... Мама ме избута вътре в пещерата. След това се върна в човешка форма и се
облече. Ловците бяха пияни. Продължаваха да стрелят, където виждаха вълци. Бе истински
хаос.
Поклатих отново глава, не можех да го видя ясно. Всичко, което знаех бе, че родителите ми
бяха в човешка форма, когато умряха – защото бяха облечени. И двамата получиха удар в
сърцето.
- Помнех чакането, бях ужасена и туха – погледнах към малката пещера, сега скрита. – Чух
стъпики, бе един от ловците. Откри ме и ме заведе надалеч. Предполагам, че никога няма да
имам отговорите. – обърнах се и срещнах лицето на Лукас. – Мисля, че са искали да ми
покажат какво сме, без да ме накарат да се страхувам. Но след случилото се, аз бях толкова
уплашена – защото не разбирах от какво са искали да се страхувам.
- Все още ли си упашена – попита.
- Не – докоснах брадичката му – Имам теб.
- Завинаги.
Същата вечер направихме лагер близо до малка серия от водопади. Стоейки под голямото
черно небе, бях облегнала гръб срещу гръдния му кош. Той бе обвил ръцете си около мен
положил главата си на врата ми. Той бе моята сродна душа.
Завинаги.
Или до тогава, когато и двамата дишаме.
Всигнах погледа си към луната. Тя бе толкова малка в сравнение с мрака. Докато дойде
време за слънчевото стоене щеше да е дребна и сребриста.
Все още имаше опасности навън, можех да усетя заплахата. Но когато се появят, ще ги
посрещна заедно с Тъмните Пазители. Защото аз съм една от тях.
Но тази вечер, ние бяхме в безопасност.
Обърнах се в ръцете му. Той докосна с устни моите и ме целуна страстно. Вкуса му, мириса му –
те ми напомняха, че сме живи.
Сега това ми е достатъчно.
Сега – това е всичко.