Спенсър насочи лъча на фенерчето към средната врата и каза:
— Беше отворена и от другата страна, където нямаше лампи, проникваше странна слаба светлина. Сърцето ми биеше силно и ръцете ми трепереха. Свих пръсти в юмруци, опитвайки да се овладея. Искаше ми се да се обърна, да избягам, да се върна в леглото и да забравя всичко.
Той долови непозната нотка на напрежение в гласа си. Говореше за неща, които се бяха случили отдавна, но вълнението му беше толкова силно, сякаш отново преживяваше събитията.
Спенсър отвори средната двойна врата. Дълго неизползваните панти изскърцаха. Той освети празните лавици.
— Задната стена на шкафа е подвижна — обясни Спенсър.
Роки влезе в кабинета. Ноктите му тракаха по пода от лакирани чамови дъски.
— Точно така, кученце. Ела при нас — каза Ели.
Спенсър й даде фенерчето и бутна стената с лавиците. Колелцата изскърцаха по старите метални релси. Той влезе в шкафа и отмести задната му стена. Видя се скритият отвъд вестибюл.
Дланите на Спенсър бяха влажни. Той ги избърса в джинсите си.
После взе фенерчето от Ели и влезе в квадратната стая с размери два на два метра зад шкафа. От крушката на тавана висеше шнур. Спенсър го дръпна и бе възнаграден със светлина — жълтеникава, каквато я помнеше от онази далечна юлска нощ.
Бетонен под. Бетонни стени. Досущ като в сънищата му. Ели затвори двойната врата и заедно с Роки се вмъкна в тясното помещение.
— В онази нощ стоях там, в кабинета, и гледах задната стена на шкафа, към тази жълтеникава светлина. Много ми се искаше да избягам. Дори ми се стори, че съм побягнал, но в следващия миг се озовах в шкафа. Отново си казах, че трябва да бягам, но докато се усетя, бях във вестибюла. Сякаш… нещо ме привличаше… Като в транс… Не можех да се върна, колкото и да исках.
— Тази жълта светлина се използва за отблъскване на насекоми — каза Ели.
Това й се стори странно.
— Да. Не знам защо не е сложил обикновена крушка.
— Може би тази му е била под ръка.
— Не. Той не е такъв. Сигурно е почувствал, че в жълтата светлина има нещо по-естетично и по-подходящо за целта му. Той беше много пресметлив. Обмисляше всичко, което правеше. От дрехите си до начина, по който приготвяше сандвичи. Ето защо нещата, които е вършил тук долу, са толкова ужасни… Заради дългото и внимателно обмисляне.
Спенсър осъзна, че прокарва пръсти по белега си и спусна ръка към деветмилиметровия „ЗИГ“, затъкнат в колана му, но не го извади.
— Как е възможно майка ти да не е знаела за това място? — попита Ели, оглеждайки вестибюла.
— Той е притежавал ранчото, преди да се оженят. Ремонтирал е хамбара, преди тя да го види. Сложил е шкафа тук, за да прегради кабинета и никой да не знае, че е скрил достъпа до мазето. Накрая е довел човек да сложи чамови дъски на пода в останалата част от помещението.
Картечният пистолет „Узи“ имаше ремък. Ели го преметна на рамото си и обви ръце около тялото си.
— Планирал е злодеянията си… преди да се ожени и ти да се родиш?
Отвращението й беше осезаемо като студа във въздуха. Спенсър се надяваше, че Ели ще възприеме предстоящите разкрития, без да позволи отвращението й да се прехвърли от бащата на сина. Той отчаяно се молеше да остане чист и неопетнен в очите й.
Но в собствените си очи Спенсър се ненавиждаше дори когато откриеше в себе си някоя невинна прилика с баща си. Понякога, гледайки се в огледалото, той си спомняше също така черните очи на баща си и разтреперан извръщаше поглед.
— Може би тогава не е знаел точно защо му трябва това тайно място. Надявам се да е било така. Дано да се е оженил за майка ми и да ме е заченал, преди да са го обзели желанията, които… е задоволявал тук. Но подозирам, че е знаел защо са му трябвали помещенията долу. Само още не е бил готов да ги използва. Също като идеите за картините. Понякога ги е обмислял години наред, преди да започне работа.
Лицето на Ели изглеждаше жълтеникаво на светлината на крушката, но Спенсър знаеше, че е пребледняла. Тя се вторачи в затворената врата, която водеше към стълбите за мазето.
— Смятал е онова долу за част от работата си?
— Никой не знае със сигурност — отговори Спенсър. — Изглежда, е било така. Но може да си е играл с ченгетата и психиатрите. Да се е забавлявал. Той беше изключително интелигентен човек. Можеше лесно да манипулира хората. Това му доставяше удоволствие. Кой знае какво всъщност е мислел?
— Но кога е започнал да прави… онези неща?
— Пет години, след като са се оженили. Когато съм бил едва четиригодишен. И след още четири години майка ми е разбрала… и е трябвало да умре. Полицаите установиха това, когато идентифицираха… останките на първите жертви.