На светлината на високите лампи не се виждаше никой, но от мрака наоколо се чуваха изблици на зловещ смях. На фона на тътена на прибоя Харис долови гласове — откъслечни и странни, от всички страни, отблизо и отдалеч. „Ти си истинско котенце, скъпи“ — възкликна някаква жена. Далеч на север от невидимата жена в нощта отекна пронизителен мъжки смях. В южна посока възрастен мъж изхлипа от мъка. Друг глас, на по-млад мъж, непрекъснато повтаряше: „Очи в езиците, очи в езиците, очи в езиците…“ Сякаш припяваше заклинание. Харис имаше чувството, че води семейството си в лудница на открито, където няма покрив, а само палми и нощно небе. В някои от по-избуялите храсти, в скрити кашони, уплътнени с вестници и стари одеяла, живееха бездомни алкохолици и откачалки. Денем, когато грееше слънцето, плажът се изпълваше с посетители с тъмен загар, сърфисти и търсачи на фалшиви мечти. Тогава истинските обитатели на парка скитаха по улиците, за да претърсват боклукчийските кофи, да просят и да се тътрят по задачи, които само те разбираха. Но нощем паркът отново беше техен и зелените морави, пейките и хандбалните игрища бяха опасни като всяко друго място на света. Тогава обърканите души се осмеляваха да излязат от храстите и да се ограбват един друг. Ограбваха и непредпазливите посетители, които погрешно предполагаха, че паркът е публична собственост по всяко време на денонощието.
Паркът не беше място за жени и момичета, както всъщност и за невъоръжени мъже, но беше единственият пряк път до плажа и до стария пристан. Там, на стъпалата, щеше да ги чака човек, който щеше да ги отведе към новия им живот.
Предполагаха, че ще чакат. Но веднага щом се приближиха до тъмния кей, от сенките между пилоните излезе мъж.
Макар наоколо да нямаше лампи и плажът да се озаряваше само от светлините на големия град, разположен покрай брега, Харис позна мъжа, който излезе да ги посрещне. Това беше азиатецът с пуловера с елен, когото видя в тоалетната на киното в Уестуд.
— Фазани и дракони — каза мъжът, сякаш не беше сигурен дали Харис може да различава един азиатец от друг.
— Да, познах ви — рече Харис.
— Казаха ви да дойдете сам — предупреди го мъжът, но не ядосано.
— Искахме да се сбогуваме — каза Дариус. — Пък и… искаме да знаем как можем да се свържем с тях, след като заминат.
— Няма да можете — отговори мъжът с пуловера с елен. — Колкото и да е тежко, трябва да се примирите, че вероятно никога повече няма да ги видите.
Преди Харис да се обади по телефона пред ресторанта за пица и после, докато пътуваха към парка, те бяха обсъдили вероятността от раздяла завинаги. За миг никой не каза нищо. Всички се гледаха, опитвайки се да потиснат наближаващата агония.
Мъжът с пуловера с елена се отдалечи на няколко метра, за да не ги притеснява, но каза:
— Нямаме много време.
Макар че Харис се бе простил с къщата, банковите си сметки, работата и дори с дрехите на гърба си, тези загуби сега му се струваха несъществени. От горчивия си опит той бе научил, че правото на собственост е същината на всички човешки права, но кражбата на имуществото му съвсем не можеше да се сравнява с последиците от раздялата с хората, които обичаше. Отнемането на къщата и на спестяванията му беше тежък удар, но загубата на любимите същества беше психическа рана. Сякаш изтръгваха сърцето му. Болката беше несравнимо по-силна и неописуема.
Сбогуваха се с по-малко думи, отколкото Харис си бе представял. Но думите всъщност бяха излишни. Прегърнаха се, примирявайки се, че по всяка вероятност се разделят, докато отново се срещнат в отвъдния свят, ако такъв съществуваше. Майка им бе вярвала в това. Още като деца Харис и Дариус се откъснаха от тази вяра, но сега, в този ужасен миг, отново я приеха. Харис прегърна Бони, после Марти и накрая стигна до брат си, който със сълзи на очи се разделяше с Джесика. Той прегърна Дариус и го целуна по бузата. Отдавна не бе целувал брат си, защото от много години и двамата бяха твърде възрастни за това. Но сега Харис се зачуди на глупавите правила, съставящи разбиранията му за държане на зрял човек, защото всичко необходимо се изразяваше в една-единствена целувка.
Вълните се разбиваха в пилоните на кея под тях с рев, малко по-силен от биенето на сърцето на Харис. Най-сетне той се дръпна от Дариус. Изпитвайки желание да има повече светлина в мрака, Харис за последен път в живота си се вторачи в лицето на брат си, отчаяно опитвайки се да го запомни, защото заминаваше, без дори да вземе негова снимка.
— Трябва да тръгваме — рече азиатецът.
— Може би не всичко ще пропадне — каза Дариус.