Миризмата е неописуема. Гади ми се. По-късно беше установено, че той е използвал магическа отвара от химични вещества в опит да консервира телата в гипсовите саркофази. И до голяма степен е успял, въпреки че повечето плът се е разложила. Вонята е като в гроб, дълго след като живите са погледнали за последен път мъртвеца и са спуснали капака. Но в смрадта се долавя и парлив мирис на амоняк и на цимент. Миризмата е едновременно горчива, кисела и сладникава и толкова странна, че кара сърцето ми да бие като обезумяло и смразява кръвта във вените ми, досущ вледенени потоци през януари.
В недовършената стена има ниша, вече готова за новия труп. Той е извадил тухлите и ги е наредил от едната страна на дупката. Изгребал е пръстта от вдлъбнатината в стената и я е пренесъл някъде. До нишата има двайсет и пет килограмови чували с гипс, дълго дървено корито с ръбове от стомана, две кутии с втвърдител, примесен със смола, зидарски и скулптурни инструменти, купчина дървени щипки, навита на кълбо тел и други неща, които не виждам добре.
Той е готов. Нуждае се само от жената, която ще бъде следващата в живата му картина. Но той притежава и нея, защото тя е загубила контрол над пикочния си мехур в микробуса с дъгата на вратата. Нейните ръце са оставили кървавите дири на вратата във вестибюла.
Нещо помръдва. Бързо и крадешком. Бяло като сняг. Излиза от новата дупка в стената и минава през инструментите и строителните материали. Замръзва на мястото си, щом ме вижда, така както аз се бях вцепенил при вида на жените мъченици в стените: Плъх. Но не прилича на другите. Черепът му е деформиран. Едното око е разположено по-ниско от другото, а устата — изкривена в постоянна усмивка. Друг плъх изпълзява след първия и също се смразява, като ме вижда, но преди това се изправя на задните си крака. Този плъх също се различава от останалите. Костите или хрущялите му имат странни израстъци и носът на острата муцуна е твърде широк. Плъховете са членове на малобройното семейство гризачи, които живеят в катакомбите, изравят тунели зад живата картина и се изхранват отчасти с онова, което е примесено с токсични химически консерванти. Всяко ново поколение ражда все по-мутирали форми от предишната година. За разлика от мен, двата плъха се отърсват от вцепенението и се скриват в дупката, от която излязоха.
Шестнайсет години по-късно, дългата стая не беше същата като в нощта на бухалите и плъховете. Мазилката бе изкъртена и извозена някъде. Жертвите бяха извадени от нишите в стените. Между колоните от червено-черни тухли се виждаше черна пръст. Полицаите и патоанатомите, които няколко седмици се трудиха в това помещение, бяха добавили еднометрови греди между някои тухлени колони, сякаш не се бяха доверили единствено на подпорите, които Стивън Акблом бе мислил за достатъчни.
Хладният, сух въздух миришеше на камък и пръст, но беше чист. Парливият мирис на химични вещества и вонята на биологично разложение бе изчезнала.
Докато стоеше в стаята с нисък таван, Спенсър ясно си спомни страха, който го бе вцепенил, когато беше четиринайсетгодишен. Но сега страхът беше най-малкото, което чувстваше и това го изненада. Той изпитваше ужас и отвращение, но най-вече гняв. Състрадание към мъртвите. Към онези, които ги бяха обичали. Вина, че не бе успял да спаси никого.
Изпитваше и съжаление за живота, който би могъл да има.
Но най-неочакваното беше уважението към паметта на мъртвите, което го завладя — чувство, каквото човек изпитва навсякъде, където са загинали невинни жертви — във фашистките концентрационни лагери, на безименните полета, където Сталин погреба милиони хора и в стаите за изтезания на Светата инквизиция.
Пръстта на всяко място, където е извършено убийство, е осквернена от убийците и нищо и никой не може да преобрази нито един квадратен сантиметър такава земя в свещена.
Свещени обаче са жертвите, защото всяка от тях умира вместо друг, комуто е отредила да живее. И макар мнозина може би умират несъзнателно или с нежелание вместо други, саможертвата не е по-малко свещена, защото съдбата избира онези, които ще осъществят замисъла й.
Ако в катакомбите имаше обредни свещи, Спенсър щеше да ги запали и да се вторачи в пламъците им, докато ослепее. Ако имаше олтар, той би се молил пред него. Ако предлагайки собствения си живот, можеше да съживи четирийсет и едната жени и майка си, Спенсър не би се поколебал да лиши света от себе си с надеждата да се събуди в друг.