— Върнах се тук — с усилие продължи той. — Носех револвера в лявата си ръка, защото дясната ме болеше там, където той бе стискал пръстите ми. Ръката ми пулсираше. Но странното беше, че… не усещах само болка.
Спенсър погледна ръката си. Стори му се малка и младежка, досущ ръката на четиринайсетгодишно момче.
— Още усещах… гладката кожа на жената. Закръглените й гърди. Еластичността им. Пълнотата им. Плоския стомах. Меките косъмчета между краката й… Топлината й. Усещането беше реално като болката.
— Ти си бил само едно малко момче — каза Ели. — За пръв път си виждал и докосвал гола жена. Господи, Спенсър, при такива свръхемоционални, ужасни и объркващи обстоятелства, в такъв първичен момент, докосването до жената ти е оказало цялостно въздействие. Баща ти е знаел това. Той е бил хитър негодник. Опитал се е да използва душевния ти смут, за да те манипулира. Но това не означава нищо.
Ели го разбираше и му прощаваше. Но в този грешен свят онези, които прощаваха, плащаха жестока цена за тази си християнска добродетел.
— И така, върнах се в катакомбите. Спомнях си образно кръвта на баща ми. И още усещах докосването до жената. Твърдите зърна на гърдите й…
— Не постъпвай така със себе си.
— Никога не лъжи кучето — каза Спенсър, но този път в гласа му не прозвуча закачливост, а горчивина и гняв, които го уплашиха.
В сърцето му се насъбра ярост — по-черна от вратата пред него. Той вече не можеше да се отърси от гнева, както бе сторил в онази юлска нощ и да забрави докосването до голата жена. Гневът му не беше насочен към нещо определено или към някого и затова постепенно се бе засилвал в подсъзнанието му в продължение на шестнайсет години. Той не беше сигурен дали да насочи гнева към баща си или към себе си. Липсваше му мишена и Спенсър бе отричал съществуването на този гняв и го бе потискал. Но сега гневът се избистряше и го разяждаше като киселина.
— Още усещах осезателно допира до зърната й — продължи той. Гласът му трепереше както от страх, така и от гняв. — Върнах се тук. Отворих тази врата. Влязох в черната стая… И следващото, което си спомням, беше, че излязох оттам и вратата се затвори след мен…
Връщам се в катакомбите. Празнотата в главата ми е черна като стаята зад мен. Не съм сигурен къде съм бил току-що, нито какво се е случило. Минавам покрай жените в стените. Жени. Момичета. Майки. Сестри. Безмълвните им писъци. Къде е Господ? Интересува ли се от всичко това? Защо ги е изоставил? Защо изостави мен? По гипсовите им лица пробягва уголемена сянка на паяк, който се катери по шнура на лампата. Докато минавам покрай новата ниша, определена за жената в черната стая, от дупката в пръстта излиза баща ми. Целият облян в кръв. Залита и хрипти в агония, но е адски бърз. Проблясък на стомана в сенките. Нож. Той понякога рисува ножове и ги изобразява така, че блестят като свещени реликви. Той замахва. Остра болка пронизва лицето ми. Изпускам револвера. Вдигам ръце към лицето си. Част от страната ми виси до брадичката. Докосвам оголените си зъби. Той отново замахва. Не улучва. Пада. Няма сили да стане. Отстъпвам назад и притискам на мястото й откъснатата част от бузата ми. Кръвта струи между пръстите ми и се стича по гърлото ми. Държа се за лицето и бягам. Той няма сили да стане от пода, но вика: „Уби ли я? Уби ли я, малкото ми момче? Хареса ли ти? Уби ли я?“
Спенсър още не можеше да погледне Ели в очите. Може би никога вече нямаше да го стори. Гледаше я само с периферното си зрение и знаеше, че тя тихо плаче. За него.
Той не можеше да плаче за себе си. Спенсър не беше в състояние да се освободи и напълно да се пречисти от болката, защото не знаеше дали заслужава нечии сълзи.
В момента изпитваше само гняв, който обаче още не беше насочен.
— Полицаите намериха жената мъртва — каза той.
— Баща ти я е убил. — Гласът на Ели трепереше. — Трябва да е бил той. Полицаите казаха, че е той. Ти беше момчето герой.
Спенсър погледна черната врата и поклати глава.
— Но кога я е убил, Ели? Кога? Той изпусна скалпела, когато двамата паднахме на земята. Сетне аз побягнах и той хукна след мен.
— Но там е имало и други скалпели и остри инструменти. Сам го каза. Грабнал е някой от тях и е убил жената. Станало е само за няколко секунди. Негодникът е знаел, че няма да отидеш далеч и ще те настигне. И е бил толкова развълнуван след борбата с теб, че не е можел да чака. Треперел е от вълнение. Затова е трябвало да я убие тогава — бързо и брутално.
— После, когато лежеше на пода, след като разряза лицето ми, и аз бягах, той викаше след мен. Питаше дали съм я убил и дали ми е харесало.