— О, той е знаел, че тя е мъртва, преди да се върнеш, за да я освободиш. Може да е бил луд, а може би не, но със сигурност е бил самото превъплъщение на злото. Не разбираш ли? Не е могъл да те направи като себе си, нито да те убие, затова е решил да съсипе живота ти, ако може, и да посее в съзнанието ти семето на съмнението. Ти си бил момче, заслепен от паника и ужас и объркан. Той е знаел какво изпитваш. Разбирал е и го е използвал срещу теб само заради извратеното удоволствие, на което се е наслаждавал.
През повечето от половината си живот Спенсър бе опитвал да се убеди в сценария, който Ели току-що описа. Но празнотата в паметта му оставаше. Продължителната амнезия изглеждаше… твърдеше, че истината е различна от онова, което Спенсър отчаяно искаше да се е случило.
— Тръгвай — с дрезгав глас каза той. — Бягай към пикапа. Качи се и отиди в Денвър. Не трябваше да те водя тук. Не мога да искам от теб да дойдеш по-нататък с мен.
— Вече съм тук и никъде няма да отида.
— Говоря сериозно. Тръгвай.
— Няма да стане.
— Върви. Вземи кучето.
— Не.
Роки скимтеше и трепереше. Беше се свил до една от колоните от червено-черни тухли. Измъчваше го силно вълнение.
— Вземи го. Кучето те харесва.
— Никъде няма да отида — през сълзи каза Ели. — Решението е мое, по дяволите, и ти не можеш да ми го отнемеш.
Спенсър се обърна към нея, сграбчи реверите на коженото й яке и я вдигна във въздуха, отчаяно опитвайки се да я накара да разбере. В гнева, страха и самопрезрението си той, в края на краищата, успя да я погледне в очите.
— За Бога, след всичко, което видя и чу, не разбираш ли за какво става Дума? Оставих част от себе си в онази стая. В кланицата, където той е клал жертвите си, остана нещо, без което не мога да живея. Какво е то? Нещо по-лошо от катакомбите и от всичко друго. Трябва да е по-лошо, защото си спомних останалото. Ако се върна в онази стая и си спомня какво съм правил с жената, вече никога няма да го забравя. И този спомен е… като огън. Изгаря ме. Остатъкът, който не е изтлял… това вече няма да бъда аз, Ели. Не и след като разбера какво съм сторил на онази жена. И тогава с какъв човек ще останеш сама?
Тя вдигна ръка към лицето му и проследи линията на белега, макар че Спенсър опита да се дръпне.
— Дори да бях сляпа и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.
— Моля те, Ели, недей.
— Оставам с теб. Няма да отида никъде.
— Моля те, Ели.
— Не.
Спенсър не можеше да насочи гнева си към нея и я пусна. Имаше чувството, че отново е четиринайсетгодишен. Нямаше сили. Страхуваше се. Беше объркан.
Тя сложи ръка на дръжката на вратата.
— Чакай. — Той извади деветмилиметровия „ЗИГ“ от колана на сините си джинси, дръпна предпазителя, зареди и й го подаде. — И двете оръжия трябва да са в теб. И не се приближавай до мен, като влезем там вътре.
— Спенсър, каквото и да си спомняш и колкото и да е ужасно, това няма да те направи като баща ти.
— Откъде знаеш? Шестнайсет години безуспешно се опитвах да го изровя от паметта си и ако сега си спомня…
Ели освободи предпазителя на пистолета.
— Ели…
— Не искам да гръмне неволно.
— Баща ми се бореше с мен на пода. Гъделичкаше ме и ми правеше смешни физиономии, когато бях малък. Играеше на топка с мен. А когато пожелах да рисувам, той търпеливо ме учеше. Но преди и след като… е слизал тук и е изтезавал жени и момичета. Часове, дори дни наред. С лекота се е придвижвал между този свят и онзи горе.
— Няма да държа зареден пистолет срещу теб, сякаш се страхувам, че ти си някакво чудовище. Моля те, не ме карай да го правя. Хайде, да приключваме с тази история.
Спенсър изчака минута, за да се подготви. В дългата стая не помръдваше нищо. Там вече не живееха плъхове — нито мутирали, нито обикновени. Семейство Дресмънд бяха получили указания да ги изтровят.
Спенсър отвори черната врата.
Запали лампата.
Поколеба се за миг на прага, сетне влезе.
Колкото и нещастен да се чувстваше, Роки го последва. Вероятно се страхуваше да остане сам в катакомбите. А може би този път нещастието му беше изцяло реакция на душевното състояние на господаря му и кучето знаеше, че компанията му е необходима. Роки вървеше близо до Спенсър.
Ели влезе последна и тежката врата хлопна зад нея.
Кланицата беше дезориентираща като в онази нощ на скалпели и ножове. Масата от неръждаема стомана не беше там. Помещението беше празно. Единствената светлина пак идваше от крушката на черния таван.
Семейство Дресмънд трябваше да се грижат всички лампи да светят. Не им беше казано да почистят кланицата, но по стените имаше само съвсем тънък слой прах, несъмнено защото стаята не се проветряваше и винаги беше затворена.