Роки излая. Два пъти. Силно.
Спенсър се стресна и рече:
— Роки никога не лае.
Ели дръпна предпазителя на пистолета „ЗИГ“ и го насочи към вратата, която се отвори, но не беше достатъчно бърза.
В черната стая нахлу добродушният на вид мъж, който претърсваше бунгалото в Малибу. В дясната си ръка държеше берета със заглушител. Усмихвайки се, той стреляше, докато влизаше.
Куршумът улучи Ели в дясното рамо. Тя извика от болка, пусна пистолета и се блъсна в стената. Свлече се надолу и осъзна, че ремъкът на картечния пистолет се изхлузва от рамото й и сграбчи оръжието в лявата си ръка. Узито се изплъзна от пръстите й и падна на пода.
Спенсър протегна ръка към оръжието.
Усмихнатият мъж отново стреля. Куршумът рикошира в камъка, на няколко сантиметра от ръката на Спенсър и го принуди да се дръпне назад.
Стрелецът не трепна от свистенето на рикоширащия куршум, сякаш не се притесняваше за безопасността си.
— Предпочитам да не те застрелвам — каза той. — Не искам да застрелвам и Ели. Имам други планове за вас двамата. Но още едно погрешно движение, и ще ме лишите от право на избор. А сега, ритни към мен картечния пистолет.
Вместо да се подчини, Спенсър се приближи до Ели, докосна лицето й, погледна рамото й и попита:
— Тежко ли си ранена?
Тя притискаше с ръка раната си и се опитваше да не показва болката, но истината се четеше в очите й.
— Добре съм. Нищо ми няма. Само драскотина — каза Ели, но Спенсър видя погледа й към скимтящото куче и разбра, че тя лъже.
Тежката врата към кланицата не се беше затворила. Някой я държеше. Стрелецът отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Вторият човек беше Стивън Акблом.
Рой беше сигурен, че тази нощ ще бъде една от най-интересните в живота му. Можеше да е неповторима дори като първата нощ, която прекара с Ив, макар че не би й изменил, дори ако само се надяваше, че може да е по-хубава. Това беше невероятно стечение на обстоятелствата — залавянето на жената, шансът да научи какво знае Грант за организираната съпротива срещу агенцията, удоволствието да отърве този объркан човек от нещастието му и уникалната възможност да бъде с един от най-великите художници на века, насочил ръката си към материал, направил го известен. И когато всичко свършеше, вероятно дори съвършените очи на Еленор щяха да бъдат негови. В такава нощ действаха космическите сили.
Когато в стаята влезе Стивън, изражението на лицето на Спенсър Грант си заслужаваше загубата на най-малко два хеликоптера и един сателит. Гневът помрачи лицето и изкриви чертите му. Яростта на Грант беше толкова неподправена, че притежаваше пленителна красота. Но макар и ядосан, той се дръпна назад заедно с жената.
— Здравей, Мики — каза Стивън. — Как си?
Синът — някога Мики, а сега Спенсър — не беше в състояние да говори.
— Аз съм добре, но… живея скучно — продължи художникът.
Спенсър Грант мълчеше. Рой се смрази от изражението в очите на бившето ченге.
Стивън огледа черния таван, стените и пода.
— Обвиниха ме за жената, която ти уби тук в онази нощ. Поех вината и за нея. Заради теб, момчето ми.
— Той не я е докосвал — каза Ели Съмъртън.
— Нима? — попита художникът.
— Ние знаем, че не е докосвал жената.
Стивън въздъхна от съжаление.
— Е, да. Той не уби жената. Но беше готов да го направи.
— Съвсем не е бил готов — възрази Ели, но Грант още не беше в състояние да говори.
— Мисля, че беше — рече Стивън. — Ако бях малко по-умен и го бях окуражил да смъкне панталона си и първо да легне върху нея, после с радост щеше да вземе скалпела. Тогава щеше да бъде по-склонен да го стори.
— Ти не си ми баща — глухо каза Грант.
— Грешиш, милото ми момче. Майка ти твърдо вярваше в брачния обет. Аз й бях единственият. Сигурен съм в това. Накрая тук, в тази стая, тя не можа да запази нищо в тайна от мен.
Рой имаше чувството, че Грант ще се нахвърли като разярен бик върху баща си.
— Какво жалко кученце — каза Стивън. — Виж го как трепери и е увесило глава. Идеалният домашен любимец за теб, Мики. Напомня ми за начина, по който ти се държа тук в онази нощ. Когато ти дадох шанса да се извисиш духовно, ти беше твърде страхлив да се възползваш.
Ели Съмъртън също беше ядосана — вероятно повече, отколкото уплашена. Очите й бяха по-красиви от всякога.
— Колко отдавна беше всичко това, Мики. Сега светът е различен — продължи Стивън и направи няколко крачки към сина си и Ели, принуждавайки ги да се дръпнат още по-назад. — Аз бях изпреварил времето си. Бях навлязъл много по-надълбоко в авангардното, отколкото съзнавах. Вестниците ме нарекоха луд. Би трябвало да поискам обезщетение, не мислиш ли? Днес улиците са пълни с много по-жестоки хора от мен. Бандите водят престрелки, където поискат. Застрелват малки деца на площадките за игра. И никой не прави нищо. Цивилизованите хора са твърде заети, тревожейки се, че ако изядеш някой хранителен консервант, ще скъсиш живота си с три дни и половина. Чете ли за агентите на ФБР в Айдахо, където са застреляли невъоръжена жена, докато държала бебето си? Застреляли са в гърба и четиринайсетгодишния й син, когато се опитал да избяга. Убили и двамата. Виждаш това във вестниците, нали, Мики? Сега хора като Рой заемат най-важните постове в правителството. И аз можех да стана преуспяващ политик. Притежавам всичко, което се изисква за тази работа. Аз не съм луд, Мики. Татко не е ненормален и никога не е бил. Да, вярно, зъл съм. Съгласен съм с това. От ранно детство бях такъв. Обичам да се забавлявам. Но не съм луд, момчето ми. Виж Рой, пазителят на обществената безопасност, защитникът на републиката, е напълно откачен.