Рой се усмихна на Стивън, чудейки се каква ли шега е намислил. Художникът беше безкрайно забавен. Но Стивън се бе придвижил напред толкова бързо, че той не виждаше лицето му, а само гърба.
— Мики, трябва да чуеш как Рой бръщолеви за състрадание, за лошото качество на живот, което много хора имат, а не бива да е така, и за намаляване броя на населението с деветдесет процента, за да бъде спасена околната среда. Той обича всички. Разбира страданията им. Плаче за тях. А когато има възможност, пръска им черепите и ги изпраща на оня свят, за да направи обществото малко по-добро. Това е пълна подигравка, Мики. И те му дават хеликоптери и лимузини, пари и главорези с големи пищови. Оставят го да снове насам-натам и да прави света по-добър. Казвам ти, Мики, този човек има червеи в мозъка си.
Включвайки се в играта, Рой подметна:
— Да, в мозъка ми има големи, тлъсти червеи.
— Виждаш ли? — продължи Стивън. — Той е изключително забавен. Единственото му желание е да го харесват. И повечето хора наистина го харесват. Нали, Рой?
Майро усети, че са стигнали до кулминационната точка.
— Е, Стивън, не обичам да се хваля…
— Виждаш ли! — прекъсна го художникът. — Той е и скромен. Добър, скромен и състрадателен. Всички те харесват, нали, Рой? Хайде, не бъди срамежлив.
— Ами, да, повечето хора ме харесват — призна Рой, — но това е защото се отнасям с уважение към всички.
— Точно така! — засмя се Стивън. — Рой се отнася с уважение към всички. Е, да, той е убиец, който не подбира жертвите си. Отнася се еднакво с всички — от президентския съветник, убит в парк Вашингтон така, че да прилича на самоубийство, до един инвалид, когото застрелва, за да му спести всекидневните трудности. Рой не разбира, че тези неща трябва да се правят за развлечение. Само за развлечение. Инак, щом убива с цел, това е ненормално. Той подхожда напълно сериозно към този въпрос. Мисли се за мечтател, за идеалист. Но мога да ти кажа, че съвсем не поддържа идеалите си. За него няма любимци. Рой е най-непредубеденият, най-егалитарният и смахнат лунатик, който е живял на тази земя. Не сте ли съгласен, господин Ринк?
Ринк? Рой не искаше Ринк или Фордайс да чуят и да видят това. Те бяха само мускулна сила, а не вътрешни хора в агенцията. Той се обърна към вратата, чудейки се защо не я беше чул да се отваря, и видя, че на прага няма никой. После чу как Стивън Акблом грабна картечния пистолет от бетонния под и разбра какво става.
Но вече беше късно.
Картечният пистолет изтрещя в ръцете на Стивън. Куршумите се забиха в Рой. Той падна, претърколи се и опита да отвърне на стрелбата. Макар че още държеше пистолета, Рой не можеше да натисне спусъка. Беше се парализирал.
Нещо злобно изръмжа — звук от филмите на ужасите, който отекна по стените с по-страшен и смразяващ кръвта ефект от куршумите. За миг Рой не разбра какъв е шумът и откъде идва. Хрумна му нелепата мисъл, че е Грант, заради изписания гняв на белязаното му лице, но сетне видя звяра, който връхлетя върху Стивън. Художникът опита да се предпази и да спре атакуващото куче. Но дяволското същество вече бе скочило върху него и го блъсна назад, към стената.
Кучето захапа ръката му. Стивън Акблом пусна картечния пистолет. После звярът се изкатери по него и отвори уста, за да впие зъби в гърлото му.
Стивън започна да крещи.
Рой искаше да му каже, че най-опасните хора и кучета са онези, които са били бити най-жестоко. Когато им отнемеха дори гордостта и надеждата и ги поставеха в безизходно положение, тогава те нямаха какво да губят. За да се избегне създаването на такива отчаяни хора, най-правилното решение беше да се даде състрадание на страдащите, при това колкото е възможно по-рано. Това беше най-моралното и най-мъдрото нещо. Разбира се, Рой не можа да каже нищо на художника, защото освен парализата установи, че не може и да говори.