Куай-Гон приложи зашеметяваща последователност от ходове, за да притисне Занатос към стената на сградата. Но Занатос скочи върху купчината сгурия и прелитайки във въздуха, се приземи от другата страна на Куай-Гон.
— Ти унищожи всичко, което обичах — обвини го Занатос, докато светлинният му меч премина на милиметри от рамото на Куай-Гон, толкова близо, че опърли плата на туниката му. — Всеки ден ме унищожаваше, Куай-Гон. Но въпреки това аз се преродих по-силен и по-мъдър. Аз те надминах.
Светлинните им мечове се кръстосаха, пукайки зловещо. Куай-Гон усети натиска с ръката си. Занатос замахна с крак, но Куай-Гон очакваше този ход и се отмести. Занатос загуби равновесие. За малко да падне но възвърна стойката си навреме.
— Краката ти винаги са били слабото ти място — сухо изрече Куай-Гон, докато с разсичащо движение нанесе удар към рамото на Занатос. Занатос се изплъзна, но не и преди Куай-Гон да забележи гримасата му от болка. — Надминал си ме само във въображението си.
Може би това беше подигравка. Може би защото най-накрая Куай-Гон му беше причинил истинска болка. Занатос отметна назад другата страна на пелерината си. Изведнъж втори светлинен меч се появи в ръката му.
Изненадан, за миг Куай-Гон изгуби концентрация. Имаше само един човек, на когото можеше да принадлежи този светлинен меч.
— И къде е новият ти ученик? — изсъска Занатос.
Значи Занатос беше отговорен за изчезването на Оби-Уан. Сега вече беше сигурен.
Занатос направи залъгващо движение вляво, но тръгна надясно, после пак се върна вляво. Куай-Гон помнеше този ход от Храма. Без усилие блокира удара.
Той се сражаваше с миналото. Своето минало. Вероятно можеше да разгроми Занатос, но битката няма да е спечелена. Само бъдещето имаше значение сега. Оби-Уан е бъдещето. Миналото трябва да почака.
Куай-Гон замря, знаейки, че Занатос готви нещо. Беше готов да нанесе смъртоносен удар, ако можеше.
Изведнъж Занатос се завъртя, направи три дълги крачки нагоре по купчината сгурия, скочи и прелетя във въздуха, размахвайки и двата светлинни меча срещу Куай-Гон. Всеки негов мускул бе готов да нанесе фатален удар.
Но там го очакваше само въздух. Куай-Гон се отскубна, грабвайки светлинния меч на Оби-Уан от неподготвения Занатос.
И тогава, за първи път в живота си, Куай-Гон избяга от схватка. Трябваше да намери Оби-Уан. Хладният вятър профучаваше покрай ушите му, докато тичаше с всички сили през минната площадка.
Той чу гласът на Занатос да се надига от мъглата.
— Бягай, страхливецо! Не можеш да ми избягаш!
— Излиза, че успях — извика Куай-Гон.
Смехът на Занатос беше смразяващ.
— Само засега, Куай-Гон. Само засега.
Глава 13
В продължение на два дни и две нощи Оби-Уан се бореше да използва Силата, за да изключи електрояката. Раните му зарастваха бавно. Бе изморен от работата в мините.
Миньорите бяха принуждавани да водят полугладен живот и ако някой възроптаеше, пазачите го пребиваха с електробичове. Всички надзиратели бяха имбатяни — същества, известни с големината и жестокостта си, а не с интелигентността си. Бяха високи като стволове, с гладка кожа и масивни крака, завършващи с широки, подвижни пръсти. Главите им бяха дребни за телата им, а най-забележителното в тях бяха огромните, клепнали уши.
Асансьорите сваляха миньорите под нивото на водата. Тесните галерии криеха опасности. Често имаше изпускания на газ, от време на време взрив избухваше в тунелите, удавяйки всички, намиращи се в тях. Но миньорите се ужасяваха най-много от обратното течение на лош въздух в тунелите. Това водеше до бавна смърт от задушаване.
— С нетърпение очаквах днешния ден — отбеляза Гера, докато чакаха да им дойде редът за асансьора.
Оби-Уан се разтрепери. Щом Гера беше особено доволен, значи ги чакаше неприятност. Гера се справяше с ужасите на миньорския живот, като си правеше дебелашки шеги с всички тях.
— Защо? — уморено попита той.
— Ти там! — изкрещя един пазач.
Оби-Уан замръзна, но пазачът се отправи към един миърянец, който се беше спрял, за да си нагласи сервоколана с инструменти.
— Стига си бавил опашката! — избумтя пазачът, размахвайки бича.
Миньорът извика и се строполи на пода. Имбатянинът го изрита отстрани.
— Заради него никаква храна три дни!
Никой не посмя да помогне на миърянеца. Всички знаеха, че щяха да получат същото отношение. Оби-Уан се напъха в асансьора заедно с Гера.
— Днес отиваме на най-дълбокото ниво — каза Гера. — Имало следи от йонит.