— Какво му е на йонита? — попита Оби-Уан.
— Дори и следи от този минерал носят алтернативен заряд — обясни Гера. — Нито положителен, нито отрицателен, нищо. Затова! Датчиците могат да излязат от строя. Ако има обратен поток, нищо няма да ни предупреди. Но работата е голям купон. Ха! Не е така.
От средата на белите кръгове жълтите му очи се вторачиха изпитателно в Оби-Уан.
— Миналата седмица предупредителният таймер на Байър изключи заради високата концентрация на йонит — обясни един миньор. — Беше излязъл навън с воден костюм и картираше дъното. Кислородът му свършил и не успял да се върне в галериите.
Оби-Уан наблюдаваше как светлинните индикатори отбелязват спускането им. Самият той се почувства като бездна. Беше изчезнал напълно. Намираше се под самото море, на място, за което Куай-Гон никога нямаше да се досети.
Само ако Куай-Гон можеше да открие следите му… дали щеше да го спаси? Още чувстваше напева на подигравателните думи на Занатос. Куай-Гон щеше ли да предаде Оби-Уан само защото Занатос твърдеше, че Куай-Гон е предал бившия си ученик? Куай-Гон щеше ли да го остави да умре?
Оби-Уан си мислеше, че няма нищо по-лошо от съсипващата работа през деня. Но през нощта бдителността на пазачите отслабваше. Миньорите се нуждаеха от някакъв отдушник. Боевете бяха тяхното разтоварване. Нямаха какво да губят и се правеха залози колко сериозно ще бъде осакатен някой. Предишната вечер миньор беше загубил едното си око. Оби-Уан се научи да се държи настрана.
Той излезе от миньорските помещения и на палубата попадна на Гера. Беше хапещ студ, но като че ли Гера не го усещаше. Лежеше на металната палуба и гледаше звездите.
— Някой ден ще се върна там горе — каза той на Оби-Уан.
Оби-Уан седна на палубата до него.
— Не се съмнявам, че ще успееш, Гера — каза му той.
— Така, че и аз съм сигурен — отвърна Гера, после промърмори едва доловимо, — но не е така.
— Гера, ходил си навсякъде по платформата. Да си виждал кутия с незатворен кръг на нея? — попита Оби-Уан.
— Ами, да, разбира се — отговори Гера за изненада на Оби-Уан. — Тогава бях по инвентаризацията. Но ни сменят, за да не се изкушим да крадем. Видях една такава кутия в помещението за експлозиви. Не беше включена в списъка ми, но пазачите ми казаха да си мълча. Така и сторих. Не съм глупак!
— Можеш ли да ме вкараш в помещенията за експлозиви?
Гера подскочи.
— Искрено се надявам, че това е шега, Обауан. За кражба ще те изритат от платформата!
— Нищо няма да крада — обеща Оби-Уан. — Само искам да огледам.
Гера се усмихна.
— Велика идея, Обауан! Да вървим! — но отново полегна. — Не е така. Излъгах. Няма да рискувам живота си заради никого, забрави ли?
— Ами ако знам начин да махна електрояката ти? Можем да откраднем лодка и да се доберем до материка.
Гера завъртя поглед към него.
— Ако това е истина, защо твоята яка още жужи, приятелче?
— Мога да го направя — каза Оби-Уан. — Просто чакам подходящия момент.
Знаеше, че щом се възстанови напълно от раните си, ще може да впрегне Силата. Просто трябваше.
— Вярвай ми.
— На никого не вярвам — меко каза Гера. — Никога. Затова, след цели три години, още съм жив.
— Е, какво имаш да губиш? — настойчиво попита Оби-Уан. — Само ме заведи при пазача и мястото, където си мярнал кутията. Аз ще поема вината, ако ме хванат.
Гера поклати глава.
— Пазачът няма да ни даде ключа за нищо на света. Ще нарушим разпоредбите.
— Аз ще се оправя с това — каза Оби-Уан.
— Трябва да направя допълнителна проверка — каза Гера на пазача. — Дай ми ключа!
Пазачът вдигна електробича.
— Изпарявай се, преди да паднеш зад борда!
Оби-Уан повика Силата. Беше му известно, че не умее да премества физически обекти. Обаче разчиташе на това, че малкият, ограничен мозък на имбатянина ще се пречупи пред волята му.
— Това може би не е лоша идея — каза Оби-Уан. — Трябва пак да проверим запасите.
— Може би не е лоша идея — отвърна пазачът, подхвърляйки на Гера електронните ключове. — Проверете запасите отново.
Гера зяпаше към Оби-Уан.
— Какво направи, Обауан?
— Няма значение — каза Оби-Уан. — Побързай.
Гера го отведе до помещението за експлозиви. Той отключи вратата и Оби-Уан изтича вътре.
— Къде е кутията? — попита той. — Гера, само ми я покажи и можеш да си вървиш.
Гера се спря на прага. Жълтите му очи се разшириха.
— Чувам стъпки — прошепна. — Бягащи стъпки. Това е охраната! Сигурно има беззвучна аларма на вратата.
— Влез и затвори вратата! — изсъска Оби-Уан.
Вместо това, Гера започна да крещи.