— Но как? — попита Черити развеселена. — Предполагам, че ще те открия в телефонния указател.
— Просто попитай за мен — извика Гурк. — Тук всички ме познават.
Той се обърна, но преди да тръгне, се поколеба и каза:
— И един съвет, по изключение безплатен: Стой по-далеч от Севера! Там гъмжи от хищници.
Черити гледаше след него, докато той изчезна в тъмнината. Бе объркана, но и развеселена. Този Ел Гурк в никакъв случай не бе така безобиден, както изглеждаше, но й се струваше, че има честно отношение към нея.
„Освен това бе дяволски прав — помисли си тя, — като ме предупреди“. Тя самата бе видяла светлините на фаровете, явно имаше още много от тези типове с мотоциклети („Как ги нарече Гурк? Хищници?“). Трябваше да изчезва.
Обърна се и тръгна, но след няколко крачки се спря. Погледна замислено трите поразени от ръждата мотоциклети „Харли“, върна се и разви вентилите на гумите на двата от тях. Сипа и по шепа пясък в резервоарите им. Третата машина остави в изправност.
Не се чувстваше особено сигурна, когато се качи на седалката на огромния мотоциклет. Контактният ключ беше на мястото си. Машината запали веднага като включи стартера. Приглушеното боботене сигурно се чуваше на мили разстояние. Освен това още не бе сигурна дали ще се справи с тази машина, но имаше неприятното чувство, че пеша няма да стигне далеч.
Черити решително включи на скорост и даде газ.
След като най-после успя отново да изправи тежката машина и повторно се настани в седалката, тя потегли много по-предпазливо от първия път.
Скудър замахна светкавично. Ударът бе така тежък, че Рег се олюля и загуби равновесие. Ако двама от другите не го бяха хванали, той щеше да падне.
— Идиот — каза Скудър хладно. Лицето му бе напълно спокойно, в гласа му не звучеше заплаха, не личеше даже възбуда. Това бе измамно впечатление. Привидното спокойствие бе по-скоро предупреждение за тези, които го познаваха.
Рег се надигна с мъка, отблъсна ръцете, които му помагаха, и с опакото на дланта си избърса стичащата се по брадата му кръв. Ударът на Скудър бе разцепил долната му устна. В очите му се четеше само страх, когато погледна Скудър и каза:
— Ние не сме виновни, Скудър.
— Не сте виновни, така ли? — повтори Скудър студено. Той удостои Рег и застаналия прав до него Барт с поглед, който ги накара да потръпнат, и поклати подигравателно глава.
— Разбира се, че нямате вина — продължи той, но вече с определено саркастичен тон. — Би трябвало да зная, че от вас се иска повече от възможното, нали? — И като сви ядно юмрук, със святкащи очи добави: — Проклятие! Изпращам осем от най-добрите си хора да заловят една жена. И какво става? Един се оставя да бъде убит, а понеже всичко това ви се вижда малко, губите и три машини! Идиоти ли са всички около мен, или просто забравихте да вземете мозъците си със себе си?!
Барт сведе виновно поглед, но в очите на Рег се надигна упорство.
— Ти каза, че трябва да заловим една жена — отговори той и продължи възбудено: — Тя не беше жена, тя… тя бе една дива котка! Малката беше въоръжена до зъби и се биеше като мъж!
Скудър хвърли продължителен критичен поглед към Рег и каза подигравателно:
— Разбрах — предполагам едновременно срещу трима ви.
— Да — отговори Рег, усмихна се колебливо и почти веднага се поправи. — Всъщност не. Първо тя се справи с Барт, а после и с мен. Нямах никакъв шанс.
— Там се появиха и пустинници. За тях въобще не предполагахме — добави Барт. За Скудър не остана незабелязан бързия, почти съзаклятнически поглед, който той размени с Рег. — Не можеш да ни държиш отговорни, че там бе устроена засада, за която не знаехме нищо — продължи Рег.
— Пустинници? — Скудър не обърна внимание на последното изречение на Рег. — Колко?
Рег изведнъж изгуби увереност и Скудър знаеше, че той лъже, когато отговори:
— Аз… аз не знам точно. Петима или шестима може би. Или няколко по-малко, или повече.
— Или може би само един? — каза Скудър приятелски. Рег мълчеше.
— Как изглеждаше? — продължи Скудър. — Откъде дойде?
— Беше едно момиче — отговори Барт, без да го поглежда. — Почти дете. Изникна като че ли от нищото и застреля Ден.
„Изглежда поне, че това е истината“, помисли си Скудър гневно. Мъжете бяха донесли трупа на Ден и той го бе прегледал основно. Без съмнение, застрелян бе с оръжието, което използваха само пустинниците — скачащите червеи. Една отвратителна смърт.