— Да я заловим? — Скудър се засмя съвсем тихо. — Как си го представяте? Тя открадна една от нашите машини. Може да бъде навсякъде.
— Тогава я търсете! — рязко заповяда Даниел. — Имаш достатъчно хора.
Скудър изсумтя ядно и каза раздразнено:
— Слушайте! Необходима ми е цяла армия, за да претърся равнината за един единствен човек. И даже ако ние я…
— Това за армията е добра идея — прекъсна го Даниел хладно. — Мога да ти изпратя армия, Скудър. Искаш ли?
Той спря дотам, но Скудър усети едва прикритата заплаха в тези думи. Обзе го чувство на безсилна ярост, но не възрази, а само поклати безмълвно глава.
— Добре — продължи Даниел. — Значи, разбрахме се. Имаш седемдесет и два часа, за да намериш капитан Леърд. Да — и още нещо — добави той подигравателно. — Като я откриеш, ще се пазиш, нали? Тя е опасна.
Червеното „М“ на монитора изчезна, но Скудър продължи още дълго да гледа втренчено трептящия екран, преди да се наведе и изключи апарата. „Някой ден — помисли си той със злоба — ще си го върна на Даниел. Който и да е той.“
3.
Черити слезе от хълма и чудото, на което се надяваше, действително се случи: въпреки че на няколко пъти видя ярките светлини на фаровете и веднъж една от машините бе съвсем близо, почти в обсега на видимост, не успяха да я открият. Може би й помогна това, че хищниците вероятно я смятаха за един от своите. Черити свикна с мотоциклета за изненадващо кратко време. Реши да последва съвета на Гурк. Вместо на север, тя насочи своя „Харли“ на юг и навлезе в обширната равнина, която бе видяла от прохода горе. Пропътува така почти час, последните четиридесет минути с изгасен фар, преди да се осмели да спре машината и да си потърси място за пренощуване.
Тя прикри грижливо машината, откри една издадена скала и свита под нея се приготви за сън. Остави оръжието близо до себе си и включи защитния екран на костюма. Поне втората предпазна мярка се оказа уместна. През нощта не се събуди от нищо, но на сутринта забеляза в пясъка до себе си малки отпечатъци от лапи с нокти. Нещо бе идвало през нощта и след като бе получило порядъчен електрически удар, бе изчезнало.
При първите проблясъци на деня тя се изкачи на една скала и огледа внимателно наоколо, търсейки преследвачите си, и след като не откри нищо, потегли отново. Бе жадна, но все още не се осмеляваше да пие от малкия запас вода в манерката. Прецени, че едва ли е минало шест часът сутринта, но слънцето вече жареше безмилостно от небето. Предстоеше горещ ден.
За щастие, поне горивото бе достатъчно. Мотоциклетът бе оборудван с два допълнителни резервоара — по тридесет литра всеки, които бяха монтирани на мястото на багажниците. Щеше да стигне за около шестстотин мили. Теоретично. В действителност едва бе изминала двайсетина мили и се наложи да спре.
Някаква малка черна точка изплува на хоризонта пред нея, нещо черно, което някак си вдървено пълзеше напред със странни движения. После от точката станаха две, после пет и накрая бяха толкова много, че Черити се отказа да ги брои. Тя отне газта и продължи с ниска скорост по равната повърхнина. Черните точки на хоризонта растяха бавно? Въпреки че Черити все още не можеше да разбере какво е това, обзе я някаква несигурност. В мислите й проблесна и веднага изгасна странен спомен.
Реши да спре. Пъшкайки, вдигна машината на стойката, изкатери се тромаво на седалката и откачи бинокъла от колана си. Няколкото дузини ситни като мравки точици се бяха превърнали в могъща армия от чернокафяви гиганти, едри като слонове, която прекосяваше равнината, простираща се пред нея. Ръцете й стиснаха конвулсивно бинокъла, когато разбра с какво си имаше работа: това не бяха мравки, но асоциацията с тях съвсем не бе неуместна. Животните наподобяваха гигантски шестоноги бръмбари, бронята на които блестеше като полирана стомана на утринното слънце. От огромните черепи излизаха мощни зъби, а даже и от такова разстояние на Черити й се стори, че вижда злобните искрици в преливащите в пъстри цветове фасетни очи. Въпреки почти абсурдните си размери, животните се движеха учудващо бързо и с военна точност. Това не бе случайно. На тила на всеки от гигантските бръмбари седеше по едно мършаво, блестящо същество, което наподобяваше средновековен рицар в черна броня. Само че тези рицари вместо по две имаха по четири ръце.
Повече потресена, отколкото изплашена, Черити свали бинокъла, прокара ръка по лицето си и погледна отново към гротескния керван. Бяха се приближили, но ако не сменяха рязко курса си, едва ли имаше някаква опасност. Щяха да минат на мили разстояние от нея.