— За да…
Скудър сви яростно юмрук, но в последния момент отново се овладя и седна обратно на стола си. Но само за секунда. После скочи отново, така буйно, че столът му се преобърна с трясък, и със жест заповяда на Черити да го следва. Отвори гневно вратата, през която току-що бе изчезнал Раул, издърпа Черити нетърпеливо през нея и отново я затръшна след себе си.
— Този упорит стар глупак — каза той, докато се изкачваха един до друг по стръмната бетонна стълба. — Опитвам се да му помогна, но той просто не иска да го разбере.
Черити го погледна объркано. Забележката на Скудър дойде толкова ненадейно, че в първия момент тя не знаеше какво да мисли. „Хищникът“ бе странно променен. Бе станал несигурен и нервен, сякаш нещо много сериозно го занимаваше.
Достигнаха малка, осветена само от една гола крушка стая, която съответстваше на представите на Черити за бърлога на „хищниците“. Вероятно Скудър бе домъкнал тук всичко, което бе намерил в развалините на града. До тавана бяха натрупани сандъци и кашони, а на срещуположната стена висеше наистина впечатляваща колекция от оръжия. Пред една малка масичка стоеше Раул, а върху нея без особена изненада Черити откри радиостанция с монитор. Той бе включен и показваше едно преплетено, кървавочервено „М“.
Изглежда, че господа мороните имаха склонност към драматичното, но им липсваше оригиналност.
Скудър направи гневен жест с ръка към Раул.
— Изчезвай! И внимавай онези там горе да не направят някоя глупост!
Раул искаше вероятно да възрази, но Скудър му хвърли толкова студен поглед, че той сведе глава като пребито куче и побърза да изпълни заповедта му. Черити потрепери, когато той мина край нея.
— Не го харесваш, нали? — попита внезапно Скудър.
Черити се обърна към него и едва сега разбра, че вероятно чувствата й са изписани твърде ясно върху лицето.
— Не — призна тя. — Той ми е неприятен.
— На мен също — кимна Скудър. — Но е добър човек. Един от малкото тук, на които имам доверие. А може би единственият.
Той сви рамене, обърна се към радиоприемника и почти враждебно се втренчи в мигащото „М“ върху екрана. Черити понечи да каже нещо, но внезапно със сигурност изпита чувството, че Скудър няма да отговори. Отново и още по-силно тя усети, че нещо става в него.
За да каже все пак нещо, тя посочи индианския накит от пера, обграждащ като корона оръжейната колекция на Скудър.
— Истински ли е? — попита тя.
Скудър дори не погледна нататък, но все пак кимна:
— Беше на баща ми. А преди това на неговия баща.
Измина известно време, докато Черити разбере. А сетне погледна изненадано Скудър.
— Ти си индианец?
— Хопи — поправи я Скудър. — Вие ни наричахте индианци. За много от нас това е обидна дума.
От радиостанцията прозвуча пронизителен писукащ тон и Скудър явно се стегна. В движенията му се прокрадна израз на напрежение. Червеното „М“ върху екрана примигна за секунда и отново застина неподвижно. А после от уреда прокънтя глас:
— Скудър! Хванахте ли ги?
Черити изтръпна. Предаването беше лошо и гласът бе изопачен, но това бе глас, който вече беше чувала! Над рамото на Скудър тя погледна невярващо екрана.
— Какво става? — продължи нетърпеливо гласът, след като Скудър не отговори. — Хванахте ли ги?
И този път Скудър не отговори. Вместо това той хвана грубо Черити за рамото, издърпа я към вратата и я постави така, че лицето й да попадне в обсега на камерата.
В продължение на няколко секунди не се случи нищо. Червеното видеооко под екрана я гледаше втренчено и Черити усещаше все по-нарастващо вътрешно напрежение, когато си мислеше за гласа, прозвучал от приемника.
Червеното „М“ на екрана започна да трепти и угасна. За първи път, откакто Скудър беше чул гласа на Даниел, сега видя и лицето му.
А също и Черити.
— Стоун! Вие? Вие сте… Вие сте Даниел? — гласът на Черити изразяваше смесеното с ужас недоверие сто пъти по-ясно, отколкото думите й биха могли да го изразят. Гледката я парализира.
Лицето от екрана кимна.
— Радвам се, че отново ме познавате, капитан Леърд, след всичкото това време — каза Стоун. — Всъщност аз съм онзи, когото нашият приятел Скудър нарича Даниел. Истинското ми име никога не ми е харесвало.
— Но… как така? — промълви Черити. — Защо вие? Как… как така вие сте…?
Стоун я прекъсна с нетърпелив жест.