— Какво ще правиш? — попита тихо тя.
Когато я погледна, Скудър бе побледнял.
Черити усети колко е мъчително за него да реагира на въпроса й.
— Не може да го е казал сериозно — измърмори той. — Той… той не може да иска от мен да направя това.
— Напротив — прошепна Черити. — Може. Стоун е побъркан.
Скудър преглътна мъчително. Ръцете му трепереха.
— Ти го познаваш?
— Да — отговори Черити и веднага се поправи, — тоест не. Познавах го, но то… бе много отдавна. Онзи Стоун, когото познавах, беше друг.
— И той идва от същия свят, откъдето си и ти, нали? — попита Скудър.
— Бяхме заедно, когато бункерът бе нападнат — отвърна тя. — Негова бе идеята да бъдем приспани в хладилната камера. Аз изобщо не го исках. Той ме принуди.
— Значи тогава всичко, което старецът разказа, е истина?
— Найлс ли? — кимна Черити. — Естествено. Светът не е бил винаги такъв, какъвто го познаваш.
Тя се усмихна тъжно, облегна се назад в неудобния пластмасов стол и го погледна замислено. През прозореца нахлуваше жълта слънчева светлина, на фона на която профилът му изпъкваше остро и ясно.
Внезапно тя се запита как така не бе забелязала веднага какъв е той.
— Ти не трябва да работиш за тях, Скудър — каза тя. — Точно ти не трябва.
— Така ли? — погледна я той.
— Ти си инди… хопи — коригира се тя. — Тази страна тук някога ви е принадлежала. Било е отдавна, но все пак навремето един народ е властвал тук.
— Докато са дошли белите и са ни изгонили, да — каза грубо Скудър. — Зная тези истории. Баща ми ги е разказвал много често.
Той направи гримаса и продължи:
— А после са дошли мороните и са прогонили вас. Каква е разликата?
— Може би няма разлика — призна Черити, — но ние поне бяхме хора. И ние сме… станахме приятели. Било е необходимо много време, но накрая нашите два народа се превърнаха в един.
— Така ли? — попита горчиво Скудър. — Така ли е? Баща ми беше на друго мнение.
— А може би е бил прав — каза Черити. Самата тя бе малко изненадана от лекотата, с която изрече тези думи. Но това не й попречи да добави: — Може би трябваше да изминат още двеста години, докато започнем да се възприемаме и уважаваме взаимно, но бяхме на верен път.
— А с мороните това никога няма да ни се удаде, нали? — кимна яростно Скудър. — Това ли искаш да кажеш, или? Какво да правя? Да си нарисувам лицето и да изровя бойната томахавка? Да насъсквам „хищниците“ срещу ездачите?
Той разтърси гневно глава.
— Те няма да го сторят, Черити. Не ги познаваш. Мислиш, че са варвари, но не са. По своеобразен начин и те са така горди и свободни като тебе.
— Но ти си техен водач.
— Само докато ги ръководя добре — отвърна Скудър. — Слушат ме, защото ми вярват, Черити. А не защото се страхуват от мен.
— А ти слушаш Стоун — добави Черити. — Защото му вярваш ли?
Скудър млъкна засегнат. Но тя усети, че той няма да отстъпи — а и как би могъл да отстъпи?
— И какво ще правиш? — попита най-сетне тя. — Какво ще правиш, когато Стоун дойде и види, че си пренебрегнал заповедта му?
— Кой ти казва, че ще го направя? — попита Скудър колебливо.
— Аз — отвърна уверено Черити. — Не можеш да ме залъгваш, Скудър. Не знам как си дошъл тук и какво търсиш при тези… тези „хищници“, но знам, че не си убиец. Не можеш да убиеш четиристотин души.
Скудър мълчеше. Ноктите му дращеха нервно по плота на масата. Очевидно той не забелязваше това. Черити си помисли, че бе имала право — нещо ставаше със Скудър. Даниел го бе изправил пред едно решение, което той не можеше да вземе.
— Защо си тук? — прошепна внезапно той. Черити понечи да отговори, но тогава разбра, че това не бе въпрос.
— По дяволите, защо не си останала там, където си била? Всичко бе добре, преди да се появиш ти.
— Не е било — възрази Черити. — Просто ти не си го забелязвал.
В продължение на десет, двадесет безкрайни секунди Скудър я гледаше втренчено и тя усещаше, че нещо в него се е задействало като последната миниатюрна снежинка, която срутва лавината. Той стана внезапно, обърна се и плесна силно с ръце. Вратата зад гърба на Черити се отвори и влезе Раул.
— Доведи Найлс — каза Скудър — и този Марк. А също и джуджето, и онази пустинничка. Бързо!