Раул бе твърде надалеч, за да може Черити да забележи някаква реакция върху лицето му, но когато той отговори, гласът му прозвуча нервно:
— Съжалявам, Скудър — каза той. — Те… те ме срещнаха на половината път.
Той посочи с глава черния, брониран, подобен на насекомо воин пред себе си:
— Това е Рен. Даниел го изпраща.
— Даниел, така ли? — поклати Скудър глава, сякаш този отговор го забавлява. — Няма ли да слезеш, Раул? — попита той безобидно. — Много е трудно да се говори, след като трябва да гледам нагоре към тебе.
Раул се колебаеше. Дори и Черити не забеляза, че той размени много дълъг, почти съучастнически поглед с Рен, преди да изпълни най-сетне заповедта на Скудър. С движение, което бе толкова свободно, сякаш го бе правил безброй пъти, Раул скочи от врата на водното конче и стъпи, пружинирайки, на земята пред Скудър.
Последният го изгледа студено, а после се обърна и махна с ръка на Черити.
Тя се помръдна против волята си. Всяка отделна крачка й костваше големи усилия и колкото повече се приближаваше до наподобяващите насекоми чудовища, толкова по-трудно й ставаше. Беше както някога, в космическия кораб, когато за първи път бе застанала срещу чуждата техника на подземните, и по-късно в Ню Йорк, при борбата срещу чудовищата. В нея се надигна неописуемо усещане за нещо чуждо и лошо, което бе олицетворение на душата на тези титанични създания. Внезапно тя почувства със сигурност, че Найлс е бил прав, като твърдеше, че мороните символизират тъмната страна на космическите сили.
Скудър направи сложно движение с ръка, което се отнасяше както за нея, така и за Рен.
— Смятам, че Даниел го е изпратил, за да посрещне капитан Леърд — каза той. — Твърде рано е. Кажи му го.
Раул преглътна нервно. Страхуваше се, това бе очевидно. Обърна се несигурно, сви глава в раменете си и извика няколко думи към Рен на някакъв писклив, напълно неразбираем език, който сякаш се състоеше само от свирещи и писукащи звуци.
— Приятелят ти е много талантлив — каза тя.
Скудър кимна, без да отговори, но Раул чу ясно думите. Той погледна нервно Черити и едва след известно време отново се обърна към Рен. Ездачът, наподобяващ водно конче, отговори на същия език, който явно владееше несравнимо по-добре от Раул.
— А сега? — попита Скудър коварно.
Раул се поколеба за момент.
— Той… той казва, че не знае нищо за капитан Леърд — каза най-сетне той. — Казва, че Даниел… го е изпратил, за да… за да контролира екзекуцията.
— Така ли каза? — гласът на Скудър не прозвуча особено изненадано.
Раул сведе поглед и замълча.
— Знаеш ли какво, Раул? — продължи след секунда Скудър, все още със същия почти безразличен тон. — Не вярвам на нито една твоя дума.
— Какво искаш да кажеш? — попита Раул.
— В последно време стават твърде много случайни неща — отвърна Скудър. — Срещнал си ги съвсем случайно, нали? Също така случайно както завчера, когато те изпратих обратно. Знаеш ли, през цялото време се питах откъде Даниел знае, че тя търси подземните.
— Откъде да знам? — каза Раул пресилено. Оглеждаше се нервно наоколо. Улицата около колоната ездачи сега бе почерняла от „хищници“.
— Вече си мисля, че знаеш — каза спокойно Скудър. — Нашият приятел Даниел е винаги твърде добре информиран, не смяташ ли? Така добре, сякаш тук има някой, който го държи в течение на нещата.
— От редиците на хищниците долетя заплашителен ропот. Няколко мъже се приближиха, но спряха отново, тъй като едно от наподобяващите бръмбар същества вдигна застрашително глава.
— Твърдиш, че съм шпионин ли? — попита дръзко Раул.
— Да — кимна Скудър.
Измина известно време, докато Раул успее да реагира. А когато го направи, явно бе разбрал, че няма смисъл да продължава да лъже. В очите му проблясваше упорство.
— Добре, имаш право — каза сърдито той. — Работя за Даниел.
Някъде зад него прокънтя яростен вик. Черити видя как няколко „хищника“ се приближиха. Бяха извадени няколко ножа. Някой сне предпазител на пушка.
Скудър вдигна припряно ръка.
— Не — заповяда той. — Нека говори!
— Работя за Даниел — повтори упорито Раул. — И? Всички ние го правим, нали?
— Ти си един жалък, малък предател — каза хладно Скудър.
— Ах, такъв ли съм? — вдигна предизвикателно брадичката си Раул. — А може би съм само малко по-разумен от теб.
— Като ни шпионираш?