Чудовището закрещя, изправи се на двата си задни крака и експлодира с такава сила, сякаш цялата енергия на лазерния лъч се бе освободила в тялото му.
Последното, което тя запомни в полусъзнание, бе Абн Ел Гурк, който стоеше под вратата на къщата на Скудър, държеше лазерната пушка на Черити в малките си ръчички и с невъзмутимо спокойствие се прицелваше в друго огромно насекомо.
Трябва да е била в безсъзнание не повече от няколко секунди, защото когато се свести, битката бе отминала, но все още въздухът бе изпълнен със стонове и ридания. Черити се изправи. Виеше й се свят и пулсиращата болка в темето й бе станала твърде силна, но тя се пребори с това, надигна се бавно и се изправи напълно.
Премигна няколко пъти, поглади с ръка лицето си, за да прогони световъртежа и едва тогава се огледа наоколо.
Гледката бе ужасяваща. Гигантските бръмбари и огромното водно конче бяха мъртви, както и ездачите им, но „хищниците“ бяха платили много висока цена за своята победа. Улицата бе задръстена от мъртъвци — трябва да бяха много повече от дузина — а и от останалите „хищници“ почти никой не се бе отървал без рана. Много от ранените бяха получили толкова тежки наранявания, че не бе необходимо човек да е лекар, за да разбере, че няма да преживеят следващите часове.
На известно разстояние тя откри Скудър, който с отвращение гледаше остатъците от съществото, което някога бе Раул. Той изви бавно глава. Погледът му блуждаеше, а в очите му се отразяваше безграничен ужас.
— Какво… какво, за бога, бе това? — прошепна той.
Черити мълчеше — а и какво би могла да каже? И тя самата не знаеше повече от него. Погледът й се плъзна към трупа на Найлс, разсечен от някое от чудовищата и положен няколко крачки по-нататък на земята. Връхлетя я суров, безцелен гняв. Найлс бе неин приятел, но това сякаш бе преди повече от вечност.
Тя погледна обратно към съществото Раул и едва сега забеляза, че Скудър все още я гледаше и очакваше отговор.
— Не знам — сви тя безпомощно рамене.
— Може би бих могъл да ви помогна — каза някакъв глас зад тях. Марк се бе приближил незабелязано. — То е само предположение.
Той облиза с език устните си и напразно се опита да прикрие отвращението, което гледката на мъртвото чудовище бе предизвикала в него.
— Какво знаете? — попита Скудър.
— Това… това са само предположения — усмихна се Марк нервно. — Те… съществата, които познаваме досега, произхождат повече или по-малко от насекоми. Обикновено са ни известни само по-малките и маловажни видове от подземния животински свят.
— Стига сте го увъртали, а говорете най-сетне по същество — прекъсна го грубо Скудър. — Какво се случи с Раул?
— Вероятно и той е бил някакъв вид паразит — каза Черити.
— Вие знаете? — погледна я изненадано Марк.
— Мороните нямат монопол върху чудовищата — възрази Черити.
Тя погледна напуканата обвивка, която по-рано беше човешко тяло.
Дори и от толкова близо не можеше да се установи дали това беше изкуствен продукт, или наистина човек, чиято клетъчна маса се бе преобразувала поради някаква необяснима метаморфоза. Тя с мъка откъсна очи от гледката и погледна Марк.
— И вие мислите същото, което и аз.
Погледът на Скудър блуждаеше нервно между нейното лице и това на Марк.
— Ще ми разрешите ли да участвам във вашия малък и досаден професионален разговор? — попита язвително той.
— Това не е тайна — каза Марк, Очевидно все още му беше трудно да говори напълно открито с мъжа, когото само преди половин час бе смятал за свой смъртен враг. Изведнъж той се разсмя. — Но аз винаги съм смятал, че като истински индианец вие би трябвало да знаете всичко това много по-добре от нас.
Скудър смръщи поглед и Черити побърза да добави:
— Това, което смята Марк, е, че Раул — истинският Раул — е бил нападнат от някакъв вид паразит.
Скудър побледня.
— Вие смятате…
— Нещо го е разяждало отвътре навън, да — каза твърдо Марк. — Вероятно от години той не е бил вече истинският Раул.
— Това е… чудовищно! — прошепна Скудър.
— Съвсем нормално е — каза тихо Черити. Скудър я погледна и тя продължи: — Помисли само за ихневмоните. Те снасят яйцата си в тялото на други животни. По някое време ларвите се излюпват и изяждат домакина си, докато тялото му все още живее.
— Но това са животни! — запротестира Скудър.