Но прозорецът се спусна и отвътре се показа черна коса, адски лъскава, като боята на колата. А под косата — огледални слънчеви очила и една много бяла усмивка.
— Бонджорно — поздрави Деймън невъзмутимо на майчиния си език. — Някой да иска да го повозя?
— О, Боже мой — тихо повтори Бони. Но не се отдръпна.
Стефан бе видимо нетърпелив.
— Отиваме в пансиона. Ти ни следвай, но паркирай зад обора в задния двор, за да не види някой колата ти.
Мередит насила издърпа Бони по-далеч от ферарито. Не че Бони харесваше Деймън или че се канеше да го разцелува, както на купона в квартирата на Аларик. Знаеше, че той е опасен. Може би не толкова, колкото Катрин, но все пак лош. Бе убивал безпричинно, просто за развлечение. Той бе убил господин Танър, учителя по история в Къщата на духовете на последния Хелоуин. Можеше всеки момент отново да убие.
Може би тъкмо заради това пред него Бони се чувстваше като мишка пред лъскава черна змия.
Като се усамотиха в колата на Мередит, двете момичета си размениха многозначителни погледи.
— Стефан не биваше да го взима със себе си — отбеляза Мередит.
— Може пък Деймън да е дошъл просто така, за развлечение — предположи Бони. Не вярваше, че Деймън беше от онези, които ще позволят да бъдат отведени някъде против волята си.
— Но защо му е трябвало да идва? Не е за да ни помогне, това поне е сигурно.
Мат не каза нищо. Дори сякаш не забелязваше напрежението, изпълнило колата. Взираше се през предното стъкло, вглъбен в мислите си.
Небето отново започна да се заоблачава.
— Мат?
— Просто го остави на мира, Бони — каза Мередит.
Страхотно, няма що! — помисли си Бони. Депресията я обгърна като черно одеяло. Мат, Стефан и Деймън — всички до един си мислеха единствено за Елена.
Паркираха зад стария обор до ниската черна кола. Когато влязоха вътре, завариха Стефан сам. Той се обърна и Бони видя, че е свалил черните си очила. Прониза я лека тръпка, само колкото да настръхнат косъмчетата по ръцете и врата й. Стефан не приличаше на нито едно от момчетата, които някога беше срещала. Очите му бяха тъй зелени, зелени като дъбовите листа през пролетта. Но в момента под тях се чернееха дълбоки сенки.
Последва неловък момент. Тримата стояха настрани и се взираха безмълвно в Стефан. Сякаш никой не знаеше какво да каже.
После Мередит се приближи до него и го улови за ръката.
— Изглеждаш уморен — рече.
— Дойдох колкото можах по-бързо. — Той я прегърна за кратко, донякъде колебливо.
Преди никога не би го направил, помисли си Бони. Винаги се бе държан много сдържано.
Тя пристъпи към него, за да получи полагащата й се прегръдка. Тялото му под тениската бе студено и тя впрегна цялата си воля, за да не потрепери. Като се отдръпна назад, очите й бяха замъглени. Какво изпитваше сега, когато Стефан Салваторе се бе завърнал във Фелс Чърч? Облекчение? Или тъга заради спомените, които беше донесъл със себе си? Страх? Само едно беше сигурно: идеше й да се разплаче.
Стефан и Мат се спогледаха. Е, страхотна картинка, помисли си Бони. Беше почти забавно: върху лицата и на двамата бе изписано едно и също изражение. Болка и умора, както и старание да не го показват. Независимо от всичко, Елена винаги оставаше помежду им.
Накрая Мат протегна ръка и Стефан я стисна. Сетне двамата отстъпиха назад, доволни, че най-трудното бе минало.
— Къде е Деймън? — попита Мередит.
— Мотае се някъде наоколо. Реших, че може би е по-добре да останем няколко минути без него.
— Искаме няколко десетилетия да останем без него — изтърси Бони, преди да успее да се спре, а Мередит додаде: — Не може да му се вярва, Стефан.
— Мисля, че грешиш — рече Стефан тихо. — Ако пожелае, той може много да ни помогне.
— А междувременно всяка нощ ще убива неколцина от местните жители? — повдигна вежди Мередит. — Не биваше да го взимаш със себе си, Стефан.
— Не ме доведе той. — Гласът дойде някъде зад гърба на Бони, но застрашително близко. Бони подскочи, инстинктивно се хвърли към Мат, който я хвана за рамото.
Деймън се подсмихна леко, само с ъгълчето на устата си. Сега беше свалил черните си очила, но очите му не бяха зелени. Бяха черни като пространството между звездите. Но е почти толкова красив, колкото Стефан, неволно си помисли Бони, докато напипваше пръстите на Мат, за да ги стисне тревожно.