Отвори очи и погледна към Деймън. Той беше пребледнял, а с разширените си черни очи лицето му в този миг изглеждаше ужасяващо младо.
— Клаус ще се върне — промълви Бони тихо. Но вече не се страхуваше от него. Сега те не бяха ловец с опит от няколко столетия и седемнадесетгодишна девойка от човешката раса, озовали се тук на края на света. Вече бяха просто двама души — Бони и Деймън, които трябваше да се опитат да направят най-доброто, на което бяха способни.
— Зная — отвърна Деймън. Държеше ръката на Стефан, без да се срамува, че проявява слабост, напротив, жестът изглеждаше съвсем логичен и разумен. Бони усещаше, че изпраща Силата си към Стефан, но в същото време знаеше, че това не е достатъчно за спасението му.
— Кръвта ще му помогне ли?
— Не много. Може би само малко.
— Трябва да опитаме всичко, което би могло да му помогне.
— Не — прошепна Стефан.
Бони се изненада. Смяташе, че е в безсъзнание. Но сега очите му се отвориха и гледаха с ясен поглед — зелени очи със стаен огън в тях. Ала те сякаш бяха единственото живо нещо в него.
— Не ставай глупав — скара му се Деймън. Гласът му отново беше станал твърд. Пак улови ръката на брат си и я стисна силно, до побеляване на кокалчетата. — Ранен си много зле.
— Няма да престъпя обещанието си. — Тази непоколебима упоритост у Стефан се долавяше не само от тона му, но и от адски бледото му лице. И когато Деймън отново отвори уста, несъмнено, за да каже, че Стефан ще го престъпи, ако не иска да му бъден строшен врата, Стефан добави: — Особено когато няма смисъл.
Надвисна тишина. В думите му има жестока истина, помисли си Бони. Там, където се намираха сега, на това ужасно място отвъд всичко нормално, всякакви претенции или опити за фалшиво успокояване изглеждаха не на място. Имаше само една истина. И Стефан изговаряше на глас именно тази истина.
Той остана загледан в брат си, който също го знаеше. Цялата онази свирепа бясна борбеност, която преди малко беше насочена към Клаус, сега се бе насочила към Стефан в напразна надежда някак си да може да му помогне.
— Не съм ранен зле. Аз съм мъртъв — с жестока откровеност промълви Стефан, без да откъсва поглед от Деймън. Това е последната и най-грандиозна борба между волята на единия и волята на другия брат, помисли си Бони. — А ти трябва да отведеш Бони и другите оттук.
— Няма да те оставим — намеси се Бони. Това бе самата истина. Това поне имаше право да му обещае.
— Трябва да си тръгнете! — Стефан дори не погледна встрани, нито за миг не отклони очи от лицето на брат си. — Деймън, ти знаеш, че съм прав. Клаус ще се появи всеки миг. Не рискувай живота си. Не рискувай техния живот.
— Пет пари не давам за техния живот, не ме е грижа за тях! — просъска Деймън.
И това е самата истина, помисли си Бони. Но кой знае защо не се засегна. Имаше само един живот, на който Деймън действително държеше, и това съвсем не беше неговият собствен.
— Грижа те е! — извика му Стефан. Той се вкопчи в ръката на брат си с такава ярост, сякаш двамата участваха в двубой и единствено чрез груба сила Стефан можеше да убеди Деймън да се вслуша в думите му. — Елена имаше една последна молба. Е, сега това е и моя молба. Ти притежаваш Силата, Деймън. Искам да я използваш, за да им помогнеш.
— Стефан… — прошепна Бони отчаяно.
— Обещай ми — призова Стефан брат си, миг преди болезнен спазъм да сгърчи лицето му.
В продължение на няколко секунди, сторили се безкрайни на Бони, Деймън само се взираше нямо в Стефан. Ала накрая изрече сакралното: „Обещавам“, то се отрони от устните му бързо и остро като удар с кинжал. Пусна ръката на Стефан и се обърна към Бони:
— Да тръгваме.
— Не можем да го оставим…
— Напротив, можем. — В този момент в лицето на Деймън нямаше нищо младежко. Нищо уязвимо. — Ти и твоите приятели човеци си тръгвате оттук — завинаги. Аз ще се върна.
Бони поклати глава. Усещаше смътно, че Деймън не предаваше Стефан, че той някак си поставяше идеалите на Стефан над живота му, но всичко беше твърде дълбоко и неразбираемо за нея. Тя не го разбираше и не желаеше да си блъска главата с тази загадка. Знаеше единствено и само, че не можеха да оставят Стефан тук.