Но Мередит, която досега само съзерцаваше смаяно Елена, издаде задавен звук. После отведнъж се втурна към Елена. Докосна я и за безкрайно свое учудване откри, че ръката й усеща съпротивата на плътта й. А после се разплака неудържимо.
Плака, плака, без да вдига глава от голото рамо на Елена.
Бони с радост ги прегърна и двете.
— Не мислите ли, че ще е по-добре да облече нещо? — прозвуча някакъв глас. Бони вдигна очи и видя, че Каролайн вече събличаше роклята си. Каролайн го направи спокойно, като остана невъзмутимо по комбинезон, сякаш го бе правила стотици пъти. Никакво въображение, помисли си Бони, ала без злоба. Очевидно имаше и случаи, когато липсата на въображение беше предимство.
Мередит и Бони навлякоха роклята през главата на Елена. В нея тя изглеждаше по-дребна, мокра и някак си неестествена, сякаш вече беше отвикнала да носи дрехи. Но все пак беше някаква защита.
После Елена прошепна:
— Стефан.
Обърна се. Той стоеше там, с Деймън и Мат, малко по-настрани от момичетата. И само я изпиваше с поглед, все едно бе задържал не само дъха си, но и целия си живот, докато я чакаше.
Елена се изправи и залитайки, направи първата си крачка към него, а после още една и още една. Слаба, с някаква нова крехкост под взетата назаем рокля, тя се олюляваше, докато пристъпваше към него. Като малката русалка, която тепърва се учи да ходи, помисли си Бони.
Той я остави да извърви почти цялото разстояние до него, като само я гледаше, съвършено неподвижен, преди, препъвайки се, да тръгне към нея. Всичко завърши с устремна прегръдка и двамата паднаха на земята, вплели ръце един в друг, като всеки притискаше другия към себе си колкото можеше по-силно. Никой от двамата не продума нито дума.
Най-накрая Елена се отдръпна малко, за да се полюбува на Стефан, а той обгърна лицето й с шепи и само се взираше в нея. Тя се засмя високо и радостно, после започна да разтваря и да събира пръстите си, накрая се вгледа с възхита в тях, преди да ги зарови в косата на Стефан. И след това се целунаха.
Бони ги гледаше, без да се засрами, без да отвърне очи. Част от буйната й радост се изля в сълзи на щастие. Но тези сълзи бяха сълзи на сладост, а не солените сълзи на болката, така че тя намери сили и да се усмихне. Цялата беше мръсна, мокра от главата до петите, но щастлива както никога досега през живота си. Искаше й се да подскача и да танцува, да пее, да се премята презглава, да прави всякакви лудории.
Малко по-късно Елена вдигна очи от Стефан към всички останали. От радост лицето й грееше както когато се носеше над поляната като ангел. Сияйна като звезда. Никой никога вече нямаше да я нарича Ледената принцеса, помисли си Бони.
— Приятели мои — обърна се към тях Елена. И с това бе казано всичко, макар и само с две прости думи. Те я наобиколиха, събраха се около нея, като всички се опитваха едновременно да я прегърнат. Дори и Каролайн.
— Елена — рече Каролайн, — съжалявам…
— Всичко вече е забравено — махна с ръка Елена и я прегърна приятелски както всички останали. После пое една изцапана, но силна ръка, за да я притисне закратко към бузата си. — Мат — промълви тя, а той й се усмихна с влага в сините си очи. Но не с онова нещастно изражение както когато я виждаше в прегръдките на Стефан, помисли си Бони. В момента лицето на Мат изразяваше единствено щастие.
Една сянка падна върху групата, като застана между тях и лунната светлина. Елена вдигна глава и отново протегна ръка.
— Деймън — каза тя.
Чистата светлина и греещата любов на лицето й бяха неустоими. Или би трябвало да бъдат неустоими, помисли си Бони. Но Деймън пристъпи напред без усмивка, а черните му очи както винаги изглеждаха бездънни и недостижимо вглъбени. В тях не се отразяваше нищо от светлината, която грееше от Елена.
Стефан го изгледа без страх както преди това беше гледал болезненояркото златисто сияние около Елена.
После, без нито за миг да отвръща поглед, той протегна ръка.
Деймън стоеше загледан в тях, и двамата отворили сърцата си за него, с безстрашни лица, с неизказана покана за приятелство в жеста на протегнатите им ръце. Нищо не се изписа по лицето му, остана напълно неподвижен.
— Хайде, Деймън — подкани го тихо Мат. Бони го стрелна с поглед и видя колко напрегнати са сините му очи, докато се взираха в лицето на ловеца.
Деймън заговори, без да помръдне.