Дейвид Далглиш
Танц с огледала
Танцът на сянката #3
На майка ми, която още пази най-ранните ми разкази и награди.
Пролог
Торгар напусна кръчмата със залитане и окървавени кокалчета.
— Искам си меча — обърна се той към четиримата здравеняци, на които дължеше напускането си.
— Ела да си го вземеш, когато изтрезнееш — заяви един от тях и затръшна вратата.
— Поне ми върнете чашата.
Не бе върната. Наемникът изпсува и, тъй като това не спомогна за успокояването на гнева му, започна да крещи.
Подир прегракването се почувства по-добре и пое към дома си. Ставаше дума, разбира се, за малката му стаичка в имението на Лори Кинън, негов работодател. Стаята не беше кой знае какво, но пък и наемникът не се нуждаеше от много. Войната с гилдиите бе приключила преди почти две години; от този момент животът му бе станал значително по-спокоен. По-скучен. Но пък и това беше добре. Той остаряваше. Преди, когато бе започвал да работи за Лори, щеше да пукне поне десетина глави, преди останалите да смогнат да го изхвърлят от някоя кръчма. А сега…
— Остарявам — изръмжа Торгар и протегна ръка към близката стена, за да укрепи равновесието си. — Това пък как се случи?
Надали бе изминало чак толкова време. Последната сбирка на Трифектата се бе провела преди… богове, преди седем години? Той изви глава и се изхрачи. В онази нощ той бе пребил един крадец, беше спасил Мадлин Кинън, после беше пил до несвяст… Бе изкарал страхотно. Но тези дни бяха останали зад него. А на него му беше останало единствено пиенето.
Без меча си той се чувстваше гол сред улиците на Ейнджълпорт. Но пък едрата му снага представляваше гаранция срещу нежелано внимание. А и в момента Торгар не изглеждаше особено заможен.
И въпреки това той обичаше да носи оръжието си. Стигаше някой гладен сополивец с кинжал да извади късмет — и от най-доверения боец на Лори Кинън щеше да е останал единствено труп, който да създаде работа на градската стража.
За щастие той успя безпрепятствено да се добере до дома. Улиците бяха странно притихнали. Лори бе споменал нещо за елфите; може би това беше причината. Целият град вонеше на нервност.
Край портите на дома стоеше дежурен.
— Добро утро — рече Торгар.
— До утрото има още четири часа.
Пияният се ухили.
— Ама сме претенциозни.
Войникът го огледа.
— Връщаш се рано. Къде ти е мечът?
— Оставих го като залог. Сега ще ме пуснеш ли?
Пиян или не, Торгар все още си оставаше началник. Телохранителят неохотно се обърна и отключи портата.
— Поне мини през слугинския вход. На лейди Мадлин й омръзна да я будиш.
— Нима? — Торгар пое право към главния вход на къщата. — Срамота.
По средата на пътя той поде песен, забъркал голяма част от думите. А при достигането на вратата спря и въздъхна. Стаята на Тарас, синът на Лори, се намираше недалеч от главния вход. В последно време той не спеше много заради новородената си дъщеричка. Торгар въобще не го беше грижа за Мадлин, но към младежа изпитваше почти бащинска привързаност.
— От мен да мине. — Той отпусна глава върху вратата. — Длъжник си ми, друже.
Торгар напусна алеята и започна да заобикаля дома. В сравнение с къщата във Велдарен, тази не беше толкова голяма, но пак бе приютила над петдесет души от семейство Кинън плюс подобаващ персонал и охранители.
Зад едно дърво наемникът зърна двама души, несъмнено някой от войниците и слугиня. Той възобнови пеенето си, за да ги сепне, и се усмихна широко. Но липсата на реакция го разочарова. Нещо не беше наред. Докато се отправяше към ъгъла, Торгар погледна още веднъж.
И двамата не помръдваха.
Той се навъси, отчасти и заради болезнените удари в главата му. Сигурно двамата спяха.
Все пак Торгар се отправи натам. Облегнати на дървото, подигравателно наместени в прегръдка, лежаха двама войници с прерязани гърла.
Трябваше да изминат три секунди на вторачване, преди алкохолът в съзнанието на Торгар да отстъпи пред годините опит. Той грабна меча на един от труповете и веднага се огледа — в случай че убиецът все още се навърташе наоколо. Тъй като беше пусто, наемникът бързо се отправи към задния вход. До този момент не бе вдигната тревога, иначе войникът пред портата щеше да знае. От двете тела все още се бе стичала кръв, което означаваше, че убиецът, който и да бе той, не е далеч.