— Нима искаш историята на Алиса да завърши по такъв начин? Изглежда малко произволно и потискащо.
Така беше. Отново размислих и осъзнах, че тя бе оцеляла толкова много — бе преодоляла смъртта на баща си, отвличането и осакатяването на първородния си син, опита за убийство от страна на ухажор. И изведнъж тя умира в опита си да предотврати война с елфите. Подобно развитие на събитията не беше невъзможно, но аз действително не можех да го направя. Не изглеждаше подобаващо. И двете дами заслужаваха много повече. Освен това подобна постъпка щеше да ме лиши от възможността да ги включа в последващи истории. А това е грешка, която нямам намерение да допускам отново.
Може би сред вас има такива, които намират предишната ми идея за по-добра. Сърдете се на Роб, той е виновен.
Дори и след това премисляне предишната версия на тази книга имаше потискащ (сравнен с този) край. Хаерн бе намерил поражение в Ейнджълпорт, оставило го объркан. При следващите си прочитания трябваше да призная, че съм прекалил с мрачната атмосфера — особено когато четях края, в който Стражителя резюмираше станалото.
Затова значително преработих последната част. Настоящият вариант не е изцяло розов, но пък и няма нищо общо с предишната мрачност. Хаерн все така се изправяше срещу своя огледален образ. Но освен това и го беше надвил.
Освен това Делисия оставаше готова да му помогне.
И като става дума за нея… след завършването на тази книга открих, че мнозина се интересуват от случващото се със Зуса и Делисия — и по какъв начин се развиват отношенията им с Хаерн. В четвъртата книга наблягам повече на това. И то с помощта на Деви, разбира се (моята редакторка), която държи изкъсо мързела ми. Единствено в тези бележки имам пълна свобода. Дори мога да се изсмея с типичен злодейски смях, ако реша.
По-рано смятах, че тази книга е най-добрата от първите три, докато не преработих Танц с остриета. А ето, че сега отново съм склонен да се върна към мнението, което бях изоставил. Гревен бе изключително приятен за писане, особено след като Хаерн и Диредон откриха истинската му самоличност. Липсваха му само няколко щриха, за да се превърне в герой. Точно това беше идеята.
И още нещо: за онези, които се оглеждат за Трен Фелхорн — в четвъртата книга той ще получи полагащото му се внимание. И то повече от полагащото му се. Трябва да призная, че съм влюбен в този побъркан негодник…
Няма да забравя благодарностите — отправям ги към Деви, която изглежда се убеди, че все пак съм способен да се уча; Роб, отправил безценна препоръка; Майкъл, който се нагърби с всички главоблъсканици и главоболия около договори и крайни срокове. И най-вече на Сам, заела се да се занимава с двете ни дъщери, докато аз работя в библиотеката.
На последно място, но не по важност, благодаря на читателите си. Надявам се, че създадените от мен образи са ви доставили удоволствие и направили впечатление. Искрено се надявам да съм успял в това си начинание: така ще имам основание да вярвам, че и занапред ще се намират хора, които ще четат тези ми бележки.
Дейвид Далглиш
18.04.2013 г.