За момент Дарил се втренчи в него, после тръсна глава.
— С това наистина ще направиш цяло състояние. А ако ми дадеш мостри, бих могъл да зарибя всички западно от реките. — Той подуши пръстите си. — Този листак легален ли е?
— За момента е. Погрижил съм се нещата да си останат така. Сега ще те оставям: предстоят ми и други задължения. Остани на котва и изчаквай нареждания. Може да минат няколко седмици, но не се съмнявам, че ще намериш начин да убиваш времето. И се постарай сандъкът да остане непокътнат.
Улрих се обърна към вратата и спря. Тя бе открехната. Търговецът беше сигурен, че я е затворил.
— Интересни удоволствия — оповести мъж, седнал с кръстосани крака върху леглото на Дарил. И двамата се извъртяха, а Улрих изтегли кинжала си. Непознатият бе облечен с плащ и черни кожени дрехи. Сянката на качулката скриваше лицето му, но бе оставила усмивката видима.
До този момент Улрих бе смятал, че този човек е само слух.
— Привидението — рече Блекуотър. — Това си ти, нали?
— Мъдър си — каза натрапникът. — А може би те прехвалвам. Ако наистина беше умен, щеше да ме забележиш още преди десет минути.
— Какво правиш на кораба ми? — попита Дарил и направи крачка назад, за да вземе окачения си на стената меч. Привидението изцъка неодобрително и отпусна ръка върху дръжката на своя меч.
— Не се престаравай, мекотело. Нямам причина да те убивам, но ще го сторя, ако направиш нещо глупаво. Тук съм, защото нося подарък на скъпия ни търговец.
Улрих се поизправи и се постара да си придаде излъчване на превъзходство.
— Така да бъде. Ще приема подаръка ти, ако е достоен, но след това ще трябва да настоя да напуснеш кораба.
Привидението се усмихна по-силно.
— Да настоиш. Ти наистина ме развеселяваш.
Натрапникът подметна тежка торба, до този момент оставала скрита зад гърба му. Тя тупна на пода.
Улрих бавно се приведе, за да надникне. И неочаквано отстъпи назад.
— Какво означава това?
— Казах ти, подарък — отвърна Привидението.
Улрих подритна торбата към Дарил. Капитанът веднага я разтвори и издърпа за косата отрязана изцедена глава. Въпреки бледнината й, лицето изглеждаше познато.
— Кой…? — задавено се поинтересува търговецът. В гърлото му все още стоеше буца.
— Всичко ли трябва да правя аз? — Непознатият се надигна от кревата, с което сепна и двамата. Улрих бе уверен, че мъжът ще изтегли меча си, но оръжието оставаше в ножницата… за момента. Търговецът отново погледна към отрязаната глава. Този камбест нос му изглеждаше познат…
Осъзнал, той отново пристъпи назад и насочи кинжала си.
— Посегателството срещу един от нас е посегателство срещу всички ни — изрече Блекуотър. Прииска му се казаното да бе прозвучало с исканата решителност, а не с това плахо изхленчване.
Привидението се поклони ниско.
— С нетърпение очаквам ответния удар.
След тези думи качулатият изрита вратата и изчезна отвъд палубата. Дарил хвърли главата обратно в торбицата.
— Какво беше това? — попита капитанът.
— Не зная. — Улрих усещаше, че краката му се подкосяват. — Но ти държеше главата на Уилям Амър.
Двамата се спогледаха. Уилям Амър бе един от шестимата Търговски лордове. Самият Улрих също бе част от този секстет…
— Напъхай камък в устата и я хвърли зад борда — нареди Улрих. — Няма да поема отговорност за това.
Капитанът кимна.
Улрих излезе, опитващ да се овладее. По-голямата част от товара вече бе пренесена на брега. Собствените му хора сновяха, за да разпределят сандъците към отделните складове и магазини. По нищо не личеше да са забелязали появата на чудатия качулат.
Той разговаря с неколцина от тях, главно за да се успокои, а после бързо се отправи на север. Едновременно с изчезването на солената миризма Улрих се почувства по-добре. Вървешком той огледа дрехите си, за да се убеди, че нищо не ги е изцапало. Щеше да закъснее за погребението, но важното бе да изглежда подобаващо.