Улрих нямаше навика да се придвижва с телохранители, но случката с Привидението го накара да съжалява за този си навик. Въпреки това улиците бяха смятани за безопасни, стига човек да бе облечен достатъчно добре. На определени места из града — входовете на вътрешните стени — стражите спираха по-дрипавите минувачи.
След като преодоля един такъв пункт, търговецът се отправи към имението на Кинън. Брат му вече би трябвало да се намира там. На входа на дома той бе претърсен — нещо, което би го наскърбило, ако не беше чул за случилото се преди седмици. Улрих се присъедини към събраните, като правеше всичко по силите си да прогони от мислите си образа на отсечената глава.
Около петдесетина души се бяха събрали в първите няколко зали на имението, отпиваха от чашите си и тихо разговаряха. От тавана висяха много свещници, но само около една трета бяха запалени — за поддържането на подобаващо мрачно настроение. Нанесената върху стената боя напомняше на камък, а килимът бе тъмносин, макар че заради мрачната светлина гротескно напомняше кръв.
Преди някой да е забелязал появата на Улрих, той се отправи към брат си.
— Приемам, че не съм пропуснал погребението — каза Улрих и направи знак на един от слугите, разнасящи чаши. Знаеше, че е рисковано да пие, предвид погълнатото на кораба, но се нуждаеше от цялото допълнително спокойствие, с което можеше да се сдобие.
— Лейди Гемкрофт пристигна преди малко — каза брат му. Той се казваше Стърлинг. — Ще мине известно време, докато приключат безполезните представяния. Кънингтънови все още спорят за поделянето на властта. Пристигнали са неколцина техни роднини, но все дребни. Не си заслужават подмазване. И никой от тях не е разплут и противен като Леон.
Стърлинг се загледа в него и се навъси.
— Добре ли си?
Двамата не бяха близнаци, но определено споделяха достатъчна прилика, за да накарат хората да си мислят това. И двамата имаха сходна руса коса, бледа кожа и кафяви очи. Но Стърлинг беше по-възрастен и около един пръст по-висок. Това беше единствената разлика между тях. И подир смъртта на баща им двамата бяха запазили разбирането си, отвело ги сред шестимата Търговски лордове. Тъй като братята размишляваха по сходен начин, не бе изненадващо, че Стърлинг е доловил притеснението на другия.
— Не се тревожи за мен. Тук съм заради теб. Да изгубиш Джули по такъв начин…
Стърлинг изпразни чашата си и я остави върху една полица край себе си.
— И всичко това заради онези негодници от Трифектата — каза той. — Те с нищо не са по-добри от крадците, с които се дърлеха в продължение на десетилетие. А дъщеря ми трябваше да се замеси точно с тях. Знаеш ли, че Мадлин отказваше да ми позволи да подържа собствената си внучка? Сякаш аз съм опасният. Знаех си, че Джули не бива да се омъжва за Тарас, не биваше да се замесва с тези убийци и…
— Мълчи. — Улрих се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул. — Знаеш защо й позволихме. Бракът им щеше да спомогне за установяването на мира. Недей да разрушаваш постигнатото с пиянските си бръщолевеници.
Стърлинг си пое дъх и кимна.
— Прости ми. — За момент зад стоманеното му лице изникнаха сълзи. — Не съм спал добре от седмици. Тя беше всичко за мен, Улрих. А сега я няма. И защо? Заради прищявката на някакъв побъркан. Какво иска той?
Улрих си помисли за неотдавнашната си среща на борда на Огнено сърце, но прецени, че настоящият момент не е подходящ за обсъждането й.
— Върви да си измиеш лицето — рече той и стисна рамото на брат си. — През това време ще се оправя и сам.
Стърлинг кимна и се оттегли. След като напълни отново чашата си, Улрих започна да се разхожда наоколо. Произведенията на изкуството го интересуваха много повече от хората. Семействата на Трифектата бяха арогантни, неоправдано самоуверени и големи прахосници, но разбираха от картини.
Той тъкмо разглеждаше портрета на паладин, чиято рамка умишлено бе обгорена от дясната страна, когато долови нечие присъствие зад себе си.
— Радвам се, че се появи, макар и със закъснение — каза Лори и протегна ръка, докато Улрих се обръщаше. Търговецът я пое и я стисна. Смуглата кожа на скърбящия изглеждаше пребледняла и освен това, в знак на скръб, бе отрязал опашката си.
Улрих се постара да прикрие раздразнението си от установеното му забавяне. Тъй като късната му поява можеше да бъде сметната за обида, търговецът се постара да се извини:
— Неочаквани и неотложни дела ме забавиха. Такива, покрай които хвърчат глави.