Лори потръпна, а Улрих прехапа език, за да не прихне. Бе забравил, че според слуховете Тарас бил намерен обезглавен, а главата на съпругата му се била търкаляла близо до насечения му скут. По-рано търговецът бе смятал това за мълви, но реакцията на Лори го накара да се замисли. А също и подаръкът, донесен на борда на Огнено сърце.
— Надявам се, че търговията върви добре — каза Лори, за да измести разговора в по-безопасни води.
— По-добре от всякога. Открива се възможност, която е на път да изравни нашето богатство с твоето, Лори. Дали в Трифектата не би се намерило място за обещаващ търговец като мен?
Вбесяващо покровителствената усмивка на Лори накара Улрих отново да си прехапе езика.
— В продължение на стотици години никога не сме включвали други семейства. Но ако наистина го искаш, бихме могли да уредим брак, може би с някоя от племенничките на Джак Кънингтън…
Улрих изпръхтя. Племенничка? Той искаше семейството му да стане част от родовете на Трифектата, а не самият той да бъде присъединен към рода Кънингтън чрез някаква си лигла.
— Не съм почитател на уговорените бракове — прекъсна го той. — Те рядко се развиват добре.
Язвителните думи постигнаха целта си. Дори опитният Лори не успя да прикрие гневното си трепване.
— Ще те помоля да ме извиниш. Трябва да говоря с жреца преди началото на церемонията — каза Кинън и се оттегли.
А Улрих поднови обиколката си. Виждаше малко познати лица — той бе дошъл тук заради брат си. Членовете на Трифектата не се доближаваха до останалите люде, освен ако не ставате дума за събиране на дългове.
Една прекрасна дама откъсна погледа му от картините. Тя носеше тясна виолетова рокля, която се съчетаваше много приятно с тъмната й кожа. По прическата й също личеше, че е чужденка — косата й стигаше едва до врата.
Самият Улрих приглади своята коса и се отправи към непознатата.
— Бихте ли искали нещо за пиене? — попита той, забелязал, че ръцете й са празни.
— Ти слуга ли си?
Гласът й бе дълбок и леко дрезгав. Това само прибави към екзотичната й красота.
— Не, разбира се. — Улрих се направи на развеселен от грешката й. — Аз съм Улрих Блекуотър, търговец и вносител на множество чудеса от цял Дезрел. Попитах, защото стояхте сама. Не бих искал заради срамежливостта си да прекарате зле.
— Не съм сама — каза тя. — Просто разглеждам.
Тя кимна към елегантна жена в другия край на залата. Улрих се опита да разпознае показаната, но не успя. Може би някоя от по-дребните знатни дами в града. Или от недалечен Омн.
— Аз ви казах името си, но не чух вашето — рече той, обръщайки поглед отново към красивата дама.
— Зуса Гемкрофт — хладно се представи тя. Улрих взе нова чаша, без намерението да се отказва. Тази жена определено изглеждаше странно. Това само я правеше още по-интересна.
— Гемкрофт? — Той се престори на изненадан. — Дошли сте с Алиса?
Това обясняваше защо онази мърла отсреща бе заобиколена от толкова много гости. Очевидно бяха заети да облизват задника й.
— Зная малко за рода Гемкрофт, но трябва да призная, че не съм чувал за вас.
Зуса леко се изчерви и посочи към един от мъжете край Алиса, макар че Улрих не можа да види точния.
— Отскоро станах част от семейството.
Усмивката на Улрих стана още по-широка. Той обожаваше да съблазнява млади невести. Те бяха тъй нервни, тъй развълнувани. Неизменно представляваха сладко предизвикателство. А успехът носеше със себе си допълнителната възможност за изнудване.
— Искрено завиждам на щастливеца, който…
— Простете. — Прекъсналият ги слуга веднага се поклони в оправдание. — Службата ще започне. Ще ви помоля да ме последвате в градината.
Зуса се усмихна неразгадаемо към Улрих.
— Ще се видим отново. — Тя направи изящен реверанс и се отправи към Алиса.
Известно време търговецът остана загледан в полюшващите се бедра, а после хвърли остър поглед към слугата.
— Зная пътя до градината — каза той. — Сега ще отида.
Прислужникът се поклони отново.
В действителност Улрих нямаше никакво намерение да излиза навън. Не му се слушаха бръщолевенето на свещениците и риданията на жените. Той навлезе по-навътре в дома, надявайки се да се усамоти. След като всичко приключеше, търговецът отново щеше да се смеси с гостите, да се сбогува и най-сетне да се погрижи за делата си.