И тук дворът изглеждаше пуст. Торгар изви врат към покрива. Страшно му се искаше да не бе пил толкова много. Различи няколко сенки, които може би криеха нечий силует, но заради главоболието не можеше да заяви нищо със сигурност. Трябваше да вдигне тревога. Да вдигне на крака и последния войник. В сегашното му състояние не подобаваше да се прави на герой.
Входът за прислугата бе заключен. Наемникът издърпа ключа изпод ризата си и го пъхна в отвора. Докато го извърташе, почувства познато настръхване. Една от сенките…
Торгар изруга и се хвърли встрани. Тъмен силует с меч в ръка политаше към него. Наемникът успя да отрази удара точно навреме. Но не успя да стори нищо друго, защото противникът му скочи върху него: колене и лакти се блъснаха в лицето и гърдите му. Торгар рухна по гръб и веднага се претърколи, с което опази гърлото си цяло. А после продължи да се търкаля. И започна да реве.
— Убиец! — изкрещя той. — Тук има убиец! Събудете се!
Наемникът започна да се надига точно когато вражеското острие полетя към него. Торгар успя да се защити само отчасти. Върхът на меча поряза лицето му и изпълни очите му с кръв. Заради удара боецът рухна по корем. Стиснал зъби, той зачака последния удар. Но такъв не последва.
Торгар погледна назад. Вратата стоеше отворена, ключът все още оставен в ключалката.
— Пропусна да ме убиеш? — Той се изправи на крака, притиснал свободната си длан към лицето. — Голяма грешка, негоднико. Ще те накарам да си платиш.
Топла кръв се стичаше през пръстите и в устата му. В основата на носа му зееше голяма цепнатина. Дали в един момент нямаше да припадне? Продължавайки да ругае, Торгар отряза парче от ризата си и го притисна към раната. Адски болеше, но в момента можеше да стори само това. Повдигнал меч, той влетя в къщата.
Коридорът бе почти тъмен; малки лампи светеха единствено на разклоненията. Не беше ясно към кого се е насочил асасинът, но работодателят на Торгар бе един. Него наемникът щеше да защити най-напред. Той пое надясно, към спалнята на Лори и Мадлин. Опитът да извика само му докара срязваща болка. Очите му продължаваха да сълзят. На няколко пъти се сблъска със стена, добавяйки към синините си. През цялото време дочуваше виковете на пазачите. Повечето проверяваха позициите си и докладваха за спокойствие. Но често се разнасяха и ужасени предсмъртни викове.
Вратата на спалнята бе затворена, което го обнадежди. Торгар я изрита и влетя вътре, при което нещо се стовари върху тила му. Наемникът рухна на земята, където повърна. А подир това хвърли остър поглед към застаналия край вратата Лори. Мадлин стоеше до леглото, също стиснала кинжал.
— Помислих те за нападателя — каза Кинън и протегна ръка. Торгар не я прие, а се изправи с помощта на стената.
— Ти си идиот, Лори. Защо не използва острието?
— Исках да заловя нападателя жив, за да го разпитам.
Торгар погледна към коридора. Все още долитаха звуците на битка.
— Следващия път си послужи с острия край. А сега остани тук и залости вратата.
Трима от телохранителите изникнаха насреща му. Торгар ги поздрави с окървавения парцал.
— Някаква представа къде е негодникът? — попита той.
— Някъде отпред — каза един. Главата на Торгар все още кънтеше от удара, а и погледът му все така не се избистряше. Не можеше да види ясно лицето на обадилия се.
— Останете пред спалнята и не се отделяйте, каквото и да става. Гари, ти командваш. — Дори за името не бе сигурен.
— А ти къде отиваш? — попита левият.
— Да накарам мизерника да си плати за това — отвърна Торгар и посочи към носа си.
В предната част на дома действително кънтенето беше по-силно. Стомахът на Торгар се сви. Това не беше обикновен асасин, изпратен да удуши някой спящ или да излее отрова в бутилка вино. Този умееше да се бие. Сред екота на метал непрекъснато долитаха викове на болка. Навсякъде около него слугите заключваха и барикадираха вратите на стаите си, както бяха инструктирани лично от Торгар. Поне това беше добре. Не му трябваха паникьосани люде да търчат из коридорите.
Близо до фоайето той се натъкна на пет трупа, чиято кръв попиваше в синия килим. Торгар не можа да повярва на очите си. Нима сам човек бе отговорен за всичко това?
Тогава чу писъка.
— Тарас — промълви той.
Отне му миг да си спомни пътя. Небеса, какво не би дал да изтрезнее. Натъкна се на още три трупа, което потвърди опасенията му. Макар да болеше ужасно, той изрева с цяло гърло: