— Ти си ги направил? — попита Хаерн. — Не знаех, че можеш да шиеш кожа.
Бруг почервеня.
— Тарлак вложи малко магия в тях. Те никога няма да се износят, но истинската им ценност е, че с тях ще стъпваш по-тихо от мишка… Всъщност на неблагодарници няма какво да обяснявам. Сам ще откриеш.
С тежки и бързи стъпки той се отправи към вратата. Спря за момент, когато Хаерн извика подире му:
— И ти ще ми липсваш, Бруг.
Ковачът само изръмжа в отговор, но се поколеба на излизане. Останал сам, Хаерн се преоблече, приготви кожената си броня и се нагласи да напусне.
Долният етаж се оказа празен; никой не седеше на дивана. Огънят в камината бе догорял. Хаерн се навъси, преглътна разочарованието си и излезе.
Делисия го чакаше отвън, усмихнато облегната на кулата. Робата й блестеше от чистота, червената й коса бе стегната на опашка.
— Възнамеряваше да си идеш, без да се сбогуваш?
Той сви рамене:
— Сметнах, че ме чакаш отвън.
— Щеше да заминеш и ако не бях.
Хаерн се усмихна в отговор и пристъпи към нея, за да се остави да бъде прегърнат. Когато се опита да се отдръпне, Делисия го притисна още по-силно към себе си. Неочакваната й дързост го изненада.
— Бъди внимателен — каза жрицата. — Тарлак ми разказа всичко. Човек, способен на нещо подобно, за да те призове в подигравка, не е нещо дребно.
— Притесняваш се за мен?
Хаерн се постара да не взема тревогата й сериозно. И да не обръща внимание на усиления си пулс, предизвикан от обвитите около врата му ръце.
— Притеснявам се всяка нощ, когато обикаляш града. Но този път няма да мога да те излекувам, ако се върнеш ранен. Моля те, пази се.
Този път нямаше как да се пошегува. Хаерн обви кръста й с ръце и допря чело до нейното.
— Обещавам — усмихна се той. — Нужно е нещо много повече от някакъв страхлив имитатор, за да ме надвие.
Делисия го целуна. Подир един сепнат миг той отвърна на жеста й. Накрая тя се отдръпна и леко сведе глава, за да скрие изчервяването си зад косата. Тонът на следващите й думи бе небрежен.
— Това ли е целият ти багаж? — Жрицата посочи към наметалата на Хаерн. Той тръгваше на път само с дрехите на гърба си и оръжията.
— Да. Защо, проблем ли има?
— Вечният сиромах — отвърна тя със смях. — Късмет. И се върни жив и здрав.
Той се поклони.
— Не бих си и помислил друго. Дръж Тарлак изкъсо докато ме няма.
— Ще се постарая.
С енергични крачки Стражителя се отправи към главния път. Светлината на деня го караше да се чувства необичайно уязвим. Той се постара да потисне това усещане.
Керванът на Алиса вече го чакаше. Той се състоеше само от три коли — много по-малко от очакваното. Жената бе казала, че възнамерява да напусне града колкото се може по-незабележимо, за да остане напускането й скрито от гилдиите. Оказа се, че е взела думите си насериозно. Тя седеше в първата кола заедно със Зуса. Двете кимнаха, когато той се приближи. Хаерн осъзна, че под дневната светлина и без качулката лицето му е видимо.
— Стражителя? — за всеки случай попита Алиса.
— Хаерн — отвърна той. Зуса протегна ръка към него, за да му помогне да се качи. — Направо към Ейнджълпорт ли отиваме?
Алиса потвърди и се обърна към кочияша.
Глава втора
Еравон се възползва от прикритието на нощта, за да остави стените на Ейнджълпорт далеч зад себе си.
Пролетта най-сетне бе дошла, но въздухът все още запазваше част от мразовитостта си. Затова той държеше наметалото увито около себе си и продължаваше да крачи на север. Макар да бе живял векове, за пръв път изпитваше усещането, което човеците с горчиво поклащане на глава обозначаваха като остаряване. Ставите му пулсираха заради студа, а дните минаваха далеч по-бързо. Макар че елфическата кожа оставаше гладка, след още сто години върху лицето му щяха да се появят първите бръчки. Това щеше да сложи край на престоя му сред човеците.
Които никак нямаше да му липсват.
Сигналът беше незабележим, просто няколко листа, подредени по определен начин и затиснати с камъчета, за да ги предпазят от своеволията на вятъра. Еравон напусна пътя и се отправи по склона на близкия хълм. Отвъд хребета се издигаше палатка, обгърната в мрак: никакви факли или огньове, които да издадат присъствието й.