Елфът намести плащеницата си и се приближи. Шатрата бе голяма; входната завеса бе оставена отметната. Още при прекрачването на прага той се поклони на двамата си сънародници, които го очакваха.
— Радвам се да те видя отново — каза първият домакин, млад елф на не повече от столетие. Косата му бе къса и златиста, а очите блестяха в омайно зелено. Двамата с Еравон се прегърнаха.
— Аз също, Марадун — каза гостът и се обърна към другия елф. — Нима кракът те боли толкова, че да не можеш да се изправиш, Силдур?
Среброкосият елф размаха бастун — единственият признак за накуцването му и за факта, че той е по-възрастен и от Еравон.
— Предстои ни много за обсъждане, а разполагаме с малко време — рече Силдур и насочи размаха на бастуна си към празен стол.
— Сядай. Какви новини от разглезените деца на братята богове си ни донесъл?
Еравон се настани и прие предложената му от Марадун чаша. Започна да пие бавно, умишлено отлагайки репликите си. У дома в Келасар Силдур би заемал по-висока позиция, но тук се намираха в човешки земи, където Еравон бе посланик. Тук важността му не допускаше отричане. А и Силдур бе неизменно намусен. Може би Селестия бе вложила във вените му кал наместо кръв.
— Официално обявени позиции все още отсъстват — поде Еравон и остави чашата си. — Нося единствено празнословия и обещания, в което човеците са ненадминати. Но в случая не смятам, че ще отстъпят. Или трябва да предоставим на неколцина от земевладелците им достъп до нашите гори, или да се приготвим за кръвопролитие.
— Кръвта вече бива проливана — изтъкна Силдур.
— Тогава трябва да се подготвим за още повече кръв.
— Нима някакъв компромис е невъзможен? — попита Марадун и погледна към двамата. — Надали те желаят да се стигне до война.
— Човеците винаги желаят война — разпалено каза Силдур. — Братята ни от Дезереа трябваше да бягат през половината континент. Човеците неизменно пламтят за бран. Всички тези преговори са само загуба на време.
Еравон въздъхна. Макар и по обичайния си груб начин, Силдур казваше истината.
— Не виждам избор — гласно каза той. — Трябва да отстъпим части от гората. Това би трябвало да се окаже достатъчно, за да ги засити, а също и да успокои господаря им.
— Инграм е глупак, който пребледнява само като ни види — рече Силдур. — Той няма да намери покой, докато ние не изчезнем от цял Дезрел.
— Но какво друго бихме могли да направим? — попита Марадун. — Самият аз лично съм убил неколцина, които бяха навлезли с брадви в леса ни, а въпреки това всяка седмица те стават все повече. Какво да кажа на господарите си в Келасар? За момента продължаваме да си затваряме очите за нарушенията им, но споразумение трябва да бъде постигнато скоро. В един момент човешките прегрешители ще получат последствията, които заслужават.
— Има и друг начин. — Очите на Силдур блеснаха. — Наместо да бягаме от войната като ужасени деца, да я приветстваме. Да насочим лъкове и мечове към градовете им. Човеците са като животни, разбират само от сила.
Тримата се смълчаха. Еравон отпусна ръце върху масата и си наложи да остане спокоен. Силдур не бе казал нищо ново. Същото щеше да важи и за отговора на Еравон: макар и захабен, отговорът си оставаше истината.
— Всеки наш боец би могъл да покоси десетима от техните, преди да умре. Но въпреки това нашите редици се смаляват, а човеците се множат като насекоми. Не бива да забравяме случилото се при Кървави блок, където погинаха най-великите деца на Селестия. Нашите заклинатели избиха хиляди, преди да погинат. Човеците се възстановиха, а нашият народ така и не роди други десетима с подобно величие. Умението ни губи значението си, когато насреща ни се надигнат пълчища. Стрелата или мечът са безсилни срещу мравуняка. Ако проявим агресия, кралят им ще изпрати войници от всички краища на Нелдар. Нашите сънародници, нашите близки ще умрат напразно.
Погледът на Силдур блесна. Той понечи да възрази, но застина. Еравон почувства неочакван хлад и се обърна, последвал погледа на събеседника си.
Пред прага на шатрата стоеше непознат с тъмни дрехи и дълъг плащ. Меч висеше край бедрото му. Дори очите на Еравон не успяваха да проникнат през сянката на качулката. Само устата и брадичката на непознатия оставаха видими. Виждаше се, че той се усмихва.
— Кой си ти? — попита Силдур. Ръката му се отправи към дългия кинжал в колана му. — Представи се!