— Ето там живеят.
Лесли реши да посети баща си. „Когато ме види — мислеше си тя, — ще му се прииска да се върне у дома.“
Един петък след училище тя отиде до къщата на Лаймстоун Стрийт. Вратата отвори момиче на нейната възраст. Беше облечено в кафява кадифяна рокля с дантелени маншети. Лесли ужасена се втренчи в него. Момиченцето любопитно я наблюдаваше.
— Ти коя си?
Лесли избяга.
През следващата година майка й се затвори в себе си и загуби желание за живот. Лесли си мислеше, че „да умреш от разбито сърце“ е безсмислена фраза, но тя безпомощно наблюдаваше как майка й чезне. След смъртта й, когато хората я питаха от какво е починала майка й, тя отговаряше:
— От разбито сърце.
Тогава взе решение, че няма да позволи на никой мъж да й причини същото.
След смъртта на майка си отиде да живее при леля си. Завърши с отличие гимназията „Брайън Стейтън“ и университета в Кентъки. През последната година в колежа беше провъзгласена за кралица на красотата и отхвърли редица предложения на агенции за модели.
Лесли изживя две кратки авантюри — първата с един колежански футболен герой, а другата с преподавателя й по икономика. Беше по-умна и от двамата и те бързо й омръзнаха.
Точно преди да се дипломира, леля й почина. Лесли завърши и подаде молба за работа в агенцията за реклама и връзки с обществеността „Бейли и Томкинс“. Агенцията се помещаваше на Вайн Стрийт в тухлена сграда с покрив от медна ламарина и фонтанче в двора.
Джим Бейли, старшият сътрудник, прегледа кратката биография на Лесли и кимна:
— Много внушително. Имате късмет. Нуждаем се от секретарка.
— Секретарка? Надявах се…
— Да?
— Нищо.
Лесли почна като секретарка, водеше протокола на всички събрания, но през цялото време се мъчеше да измисля начини за подобряване на рекламните кампании, които компанията предлагаше. Една сутрин тя чу един от рекламния отдел да казва:
— Измислил съм страхотен фирмен знак за етикетите на производителите на говеждо с чили „Ранчо“. На етикета на консервата показваме снимка на каубой, който хваща с ласо крава. Това говори, че говеждото е прясно и…
„Какво ужасно предложение“ — помисли си Лесли.
Всички я бяха зяпнали и за свой ужас тя осъзна, че го е изрекла на глас.
— Бихте ли пояснили, млада госпожице?
— Аз… — Искаше й се да потъне вдън земя. Всички очакваха отговора й. Лесли си пое дълбоко дъх. — Когато хората си купуват месо, не искат да им се напомня, че е от мъртво животно.
В стаята се възцари гробно мълчание. Джим Бейли се прокашля.
— Ще трябва да пообмислим този въпрос малко по-обстойно.
През следващата седмица по време на събрание за начините за реклама на някакъв нов козметичен сапун един от служителите отбеляза:
— Ще използваме момичета, спечелили конкурси за красота.
— Извинете — плахо каза Лесли, — мисля, че това вече са го правили. Защо да не използваме красиви стюардеси от цял свят, за да покажем, че нашият козметичен сапун се ползва по целия свят?
След този случай мъжете вече започнаха да се съветват с нея.
Една година по-късно тя вече беше младши сътрудник, а след още две години започна да отговаря за рекламата и за връзките с обществеността.
Кампанията на Оливър Ръсел беше първото истинско предизвикателство за Лесли в агенцията. Две седмици след неговото посещение Бейли й намекна, че може би ще е по-добре да не се заемат е тази кампания, защото Ръсел не можеше да си позволи да плати обичайната за агенцията такса, но тя го убеди да не го правят.
— Наречи го доброволен труд — каза.
Бейли я изгледа за момент.
— Добре.
Лесли и Оливър Ръсел седяха на една пейка в Траянгъл Парк. Беше хладен есенен ден, а от езерото подухваше лек ветрец.
— Мразя политиката — каза той.
— Тогава защо, за бога, си… — изгледа го изненадано тя.
— Защото искам да променя системата, Лесли. Превзели са я лобисти и големи компании, които издигат на власт неподходящи хора, а после ги контролират. Искам да направя много неща — изрече с плам. — Хората, които управляват страната, са я превърнали в пенсионерски клуб. Повече се грижат за себе си, отколкото за държавата. Не бива да е така и аз ще се опитам да го променя.
Докато й говореше, Лесли си мислеше: „Той наистина може да го направи.“ Толкова заразителен беше ентусиазмът му. Не беше изпитвала подобно нещо към друг мъж и това я опияняваше. Нямаше как да разбере какво изпитваше той към нея. „Винаги се държи твърде официално. — Струваше й се, че до пейката постоянно идват хора да се ръкуват с Оливър и да му пожелаят успех. Жените обикновено гневно я стрелкаха с поглед. — Явно всички те са излизали с него — помисли си. — Вероятно всички те са спали с него. Е, това не ми влиза в работата.“