— Половината от хората в тази страна не гласуват — заяви той. — Статистиките сочат, че в сравнение с другите индустриални страни у нас гласоподавателите са най-пасивни — по-малко от петдесет процента. Ако искате нещата да се променят, вие отговорно трябва да се заемете с това. Но всъщност възможността да гласуваш не е само отговорност, това е привилегия. Наближават избори. Няма значение дали ще предпочетете мен или моя противник. Просто гласувайте.
Последваха бурни аплодисменти.
Лесли уреждаше Ръсел да произнася речите си пред възможно най-многобройна публика. Той откри детската клиника, после мост, води разговори с женски групи, профсъюзи, държа речи на благотворителни мероприятия и в старчески домове. Независимо от това рейтингът му спадаше. Когато беше свободен, двамата с Лесли отделяха време за себе си. Разходиха се с конски файтон в Траянгъл Парк, прекараха събота следобед на пазара за антики и вечеряха в „А ла Люси“. Оливър й подаряваше цветя по случай някой местен празник и оставяше романтични съобщения на телефонния й секретар: „Скъпа, къде си? Липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми. Лудо съм влюбен в телефонния ти секретар. Имаш ли представа колко секси звучи? Мисля, че сигурно е незаконно да съм толкова щастлив. Обичам те.“
За Лесли не беше от значение къде ходеха — на нея просто й харесваше да е с него.
Едно от най-интересните им преживявания беше спускането със сал по река Ръсел Форк. Всичко беше като на шега, докато реката не започна да се бунтува в подножието на планината под един огромен праг, от който започваше поредица оглушителни, зашеметяващи вертикални спускания в бързеите — метър и половина… два метра и половина… близо три метра… на ужасяващото разстояние от само един сал. Пътуването отне три часа и половина, а когато най-после стъпиха на брега, Лесли и Оливър бяха премръзнали от студ и доволни, че са останали живи. Не можеха да се откъснат един от друг. Любиха се в бунгалото, на задната седалка на колата му, в гората.
Една вечер в началото на есента Оливър я покани на вечеря в дома си, чудесна къща във Версай, малко градче до Лексингтън. Имаше пържоли на скара, мариновани в соев сос, чесън и подправки, поднесени с печен картоф, салата и чудесно червено вино.
— Ти си чудесен готвач — каза му Лесли и се притисна в него. — Всъщност всичко у теб е чудесно, скъпи.
— Благодаря ти, любов моя. — Той се сети за нещо. — Имам малка изненада за теб, която искам да опиташ.
Отиде в спалнята и се върна с малко шишенце прозрачна течност.
— Ето я — каза й.
— Какво е това?
— Чула ли си за „Екстази“?
— Да съм чула ли? Та аз съм си в екстаз.
— Искам да кажа наркотика „Екстази“. Това е течен „Екстази“. Твърдят, че засилва сексуалното желание.
Лесли се намръщи.
— Скъпи, ние нямаме нужда от това. Може да е опасно. — Колебливо попита: — Често ли го използваш?
Оливър се засмя.
— Всъщност не. Не ме гледай така. Един приятел ми го даде и ми каза да го пробвам. Щеше да ми е за пръв път.
— Хайде да няма пръв път. Би ли го изхвърлил?
— Права си. Разбира се, че ще го изхвърля. — Той отиде в тоалетната и миг по-късно тя чу, че пуска водата. Оливър се върна.
— Няма го вече. — Широко й се усмихна. — На кого ли му е притрябвал „Екстази“ в шишенце? Ще ти го предложа в по-хубава разфасовка.
След това той я взе в обятията си.
Лесли беше чела любовни истории и слушала любовни песни, но нищо не я беше подготвило за невероятното преживяване. Винаги си беше мислила, че любовната поезия е сантиментална глупост, несбъднати мечти. Сега обаче светът й се стори по-шарен, по-красив. Всичко сякаш беше докоснато от вълшебство, а вълшебството беше Оливър Ръсел.
Една неделна сутрин двамата отидоха на излет в междущатския парк „Брейкс“ и спряха, за да се насладят на забележителната природа, която ги заобикаляше.
— Никога не съм се изкачвала по тази пътека — каза Лесли.
— Мисля, че ще ти хареса.
Докато заобикаляха един остър завой, Лесли изумена спря. На средата на пътеката имаше написана на ръка табелка: ЛЕСЛИ, ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?
Сърцето й силно заби. Тя се обърна към Оливър, но нищо не можа да изрече.
Той я привлече в обятията си.
— Ще кажеш ли да?
„Откъде на мен тоя късмет?“ — почуди се Лесли. Силно го прегърна и прошепна:
— Да, скъпи. Разбира се, че ще се омъжа за теб.
— Опасявам се, че не мога да ти обещая, че ще станеш съпруга на губернатор, но пък съм доста добър адвокат.
Тя се притисна в него и прошепна:
— Това ме устройва.
Няколко дни след това Лесли се готвеше за среща с Оливър, когато той й позвъни.