Тя беше направо на седмото небе. Целият свят щеше да научи името й. Представяше си се на церемонии по връчване на награди, а водещият казваше: „А сега, носителката на тазгодишната награда «Пулицър» за най-важна статия във вестникарската история. Дами и господа, Лесли Стюарт.“ Всички станаха на крака да я аплодират, а шумът беше оглушителен.
— Госпожице Стюарт…
Лесли се отърси от мечтата си.
— Нещо друго има ли?
— Не — отвърна тя. — Благодаря ти, Золтер. Това е достатъчно.
В седем часа същата вечер Лесли търсеше доказателство за това, което беше написала. В заглавието се казваше: „Президентът Ръсел арестуван за убийство. Предстои му разпит за разследването на още шест смъртни случая.“
Набързо прегледа статията и се обърна към Лайл Банистър.
— Пускай я — нареди тя. — Напечатай я като притурка. Искам след един час да е излязла на улиците, а УТЕ може по същото време да излъчи новината.
— Не смятате ли, че Мат Бейкър би трябвало да я прегледа… — поколеба се Банистър.
— Този вестник не е негов, а мой. Пускай я. Веднага.
— Да, госпожо. — Той се протегна за телефона на бюрото на Лесли и набра един номер. — Започваме работа.
В седем и половина същата вечер Барбара Гатлин и другите в групата се подготвяха да се върнат в Белия дом.
— Горещо се надявам да не ми се наложи да я използвам, но за всеки случай си нося заповедта за арестуването на президента — каза Гатлин.
— Министърът на правосъдието и другите пристигнаха — съобщи секретарката на Оливър тридесет минути по-късно.
— Въведи ги.
Пребледнял, той ги гледаше как влизат в Овалния кабинет. Джан стоеше до него и силно стискаше ръката му.
— Готов ли сте да отговорите на въпросите ни в момента, господин президент? — попита Барбара Гатлин.
— Да — кимна Ръсел.
— Господин президент, Хлое Хюстън имаше ли уговорена среща с вас на петнадесети октомври?
— Да.
— А срещнахте ли се с нея?
— Не, наложи се да отменя срещата.
Беше му се обадила точно преди три часа. „Скъпи, аз съм. Тъгувам за теб. Аз съм във вилата в Мериленд. Седя до басейна гола.“
„Ще трябва нещо да се направи по този въпрос.“
„Кога можеш да се измъкнеш?“
„След час ще съм при теб.“
— Ако това, което ще ви кажа, някога излезе от този кабинет — обърна се Оливър към групата, — то би компрометирало президентството и взаимоотношенията ни с още една страна. Правя го с голямо нежелание, тъй като не ми давате друга възможност.
Докато те учудено го гледаха, той се приближи до една странична врата и я отвори. В стаята влезе Силва Пиконе.
— Това е Силва Пиконе, съпругата на италианския посланик. На петнадесети с госпожа Пиконе бяхме заедно във вилата й в Мериленд от четири часа следобед до два през нощта. Не знам абсолютно нищо за убийството на Хлое Хюстън, нито за другите убийства.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Дейна влезе в кабинета на Том Хокинс.
— Том, надуших нещо интересно. Преди Франк Лонерган да бъде убит, той отишъл в дома на Карл Горман, служител в хотел „Монроу Армс“. Горман умрял при някакъв инцидент с лодка. Той живеел със сестра си. Искам да си взема екип, за да запишем нещо за новините в десет часа днес.
— Значи ти не смяташ, че смъртта е настъпила случайно?
— Не. Прекалено много съвпадения има.
Том за миг се замисли.
— Добре. Ще го уредя.
— Благодаря. Ето адреса. Там ще се видим със снимачния екип. Отивам вкъщи да се преоблека.
Когато влезе в апартамента си, Дейна усети, че нещо не е наред. Това чувство беше развила в Сараево. То й служеше като предупреждение за опасност. Някой беше влизал. Бавно обикаляше из апартамента и внимателно проверяваше шкафовете. Нищо не липсваше. „Въобразявам си“ — каза си. Но не й се вярваше.
Когато пристигна в къщата, в която живееше сестрата на Карл Горман, малко по-надолу на улицата вече беше паркирана новинарската кола. Тя беше огромен микробус с голяма антена на покрива и сложно електронно оборудване отвътре. Андрю Райт, тонтехникът, и Върнън Милс, операторът, вече я чакаха.
— Къде ще правим интервюто? — попита Милс.
— Искам да го направим вътре в къщата. Ще ви се обадя, когато се приготвим.
— Добре.
Дейна се приближи до входната врата и почука. Мариан Горман отвори вратата.
— Да?
— Аз съм…
— О! Знам коя сте. Виждала съм ви по телевизията.
— Точно така. Може ли да поговорим за малко?
Мариан Горман се поколеба.
— Да. Влезте.
Дейна я последва в хола. Мариан й предложи да седне.
— Става въпрос за брат ми, нали? Той беше убит. Знам го със сигурност.