ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Джеф Конърс беше на международното летище „Дълс“ с Дейна и чакаше да пристигне самолетът на Кемал.
— Преживял е много — нервно обясни тя. — Той… той не е като другите момчета. Искам да кажа — не се изненадвай, ако изобщо не реагира адекватно. — Много искаше Кемал да се хареса на Джеф.
Той усети, че е напрегната.
— Не се притеснявай, скъпа. Сигурен съм, че е чудесно момче.
— Ето го!
Те вдигнаха глави и се загледаха в малката точка в небето, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато най-после се превърна в блестящ „Боинг 747“.
Дейна леко стисна ръката на Джеф.
— Той е тук.
Пътниците излизаха от самолета. Дейна нетърпеливо ги гледаше как слизат един по един.
— Къде е…
И той се появи. Носеше дрехите, които му беше купила в Сараево, а лицето му беше току-що измито. Бавно слизаше по стълбите, но спря, когато видя Дейна. Двамата стояха е очи, впити един в друг. После се втурнаха един към друг. Тя го хвана, а той я притисна със здравата си ръка и двамата се разплакаха.
— Добре дошъл в Америка, Кемал — успя да изрече Дейна, когато се посъвзе.
Момчето кимна. Не можа да проговори.
— Кемал, искам да се запознаеш с моя приятел. Казва се Джеф Конърс.
Джеф се наведе.
— Приятно ми е, Кемал. Много съм слушал за теб.
Кемал яростно се вкопчи в младата жена.
— Ще живееш с мен — каза му тя. — Искаш ли?
Кемал кимна. Не искаше да я пусне.
Дейна си погледна часовника.
— Трябва да тръгваме. Ще отразявам реч в Белия дом.
Денят беше чудесен. Небето беше яркосиньо, а от река Потомак подухваше лек ветрец.
Бяха се събрали в Розовата градина с още трийсетина други репортери от телевизията и вестниците. Камерата на Дейна беше насочена към президента, който стоеше на подиум, а до него беше Джан.
Президентът Ръсел казваше:
— Искам да направя едно важно съобщение. В момента се провежда среща на държавните глави на Обединените арабски емирства, Либия, Иран и Сирия, на която ще се обсъжда възможността за траен мирен договор с Израел. Тази сутрин ме уведомиха, че срещата протича изключително добре и че договорът трябва да бъде подписан в рамките на един-два дни. От огромно значение е Конгресът на Съединените щати твърдо да ни подкрепи в това жизненоважно начинание. — Обърна се към мъжа, който стоеше до него. — Сенатор Тод Дейвис.
Сенаторът се приближи до микрофона, облечен в типичния си бял костюм и бяла широкопола шапка, и широко се усмихна на насъбралите се журналисти.
— Това наистина е момент от историческо значение за нашата велика страна. Както знаете, от много години аз се опитвам да допринеса за мира между Израел и арабските страни. Задачата беше трудна и отне много време, но сега най-после с помощта и под ръководството на нашия прекрасен президент аз съм щастлив да ви съобщя, че усилията ни пожънаха успех. — Обърна се към Оливър. — Трябва всички да поздравим нашия велик президент, за решаващата роля, която изигра за постигането на…
„Една война привършва — мислеше си Дейна. — Може би това е началото. Може би един ден ще живеем в свят, в който възрастните са се научили да разрешават проблемите си с любов вместо с омраза, свят, в който децата ще растат, без да чуват ужасния грохот на бомби и картечен огън, без да ги е страх, че крайниците им ще бъдат разкъсани от безлични непознати.“ Тя се обърна да погледне Кемал, който възбудено шепнеше нещо на Джеф. Дейна се усмихна. Джеф й беше предложил брак. Момчето щеше да си има баща. Щяха да са семейство. „Възможно ли е да съм такава късметлийка?“ — питаше се тя. Речите вече приключваха.
Операторът завъртя камерата на другата страна и се премести, за да хване Дейна отблизо. Тя погледна в обектива.
— Аз съм Дейна Еванс, репортерка за УТЕ, Вашингтон.