Карл Май
То-кай-хун
1. Двамата Снафълс
Повечето мои читатели познават Винету, вожда на апачите, най-благородния индианец, най-добрия и верен приятел, който съм имал. Те навярно знаят и как умря. В дълбокия кратер на планината Ханкок получи куршум в гърдите в битката срещу сиу оглала и издъхна в моите ръце. Отнесохме трупа му в планините Гро Вантър и го погребахме в долината на река Метсър. За мен остана тъжното задължение да яздя на юг и да съобщя на апачите, че техният върховен и най-прославен предводител вече не е жив.
Това беше езда, за която и днес не бих искал да си спомням. Смъртта на Винету ме бе засегнала толкова дълбоко, че бях станал съвсем друг. Иначе винаги весел и пълен с вяра в себе си, сега дори не се усмихвах, бе ме напуснал и целият кураж за борба с живота. Исках да бъда насаме със себе си и постоянно отбягвах хората. Ако при моята самотна, далечна езда се налагаше да се отбия в някой форт или поселище, вършех го по най-краткия начин и си тръгвах колкото се може по-бързо.
Вярно, хората, с които се срещах, не се отнасяха с мен така, че да ми хрумне да се задържа по-дълго при тях. О, не, те, напротив, ми засвидетелстваха толкова малко внимание, все едно не съществувах за тях, и когато си тръгвах, едва успявах да чуя някой поздрав. Причината за това се криеше във външния ми вид.
Бях яздил с Винету към планината Ханкок, за да освободим група сетлърс (заселници), пленени от сиу оглала. Успяхме, но заплатихме с живота на Винету. Когато го погребахме, част от белите решиха да останат в долината на река Метсър и да основат там селище. Аз им помогнах, ето защо се отправих към апачите едва след известно време.
Ловното ми облекло толкова се окъса, че бях принуден да го заменя с друго. Но понеже в Дивия Запад магазини за дрехи няма, аз се зарадвах, когато един сетлър ми предложи ръчно изработено облекло — костюм от вида, който носят американските пионери, от син ленен плат. Ленът е лично отгледан, лично изпреден и изтъкан, а платът е съща лично скроен и ушит. Такъв един костюм обаче няма и следа от кройка: панталоните приличат на две съединени бурии; жилетката представлява малка торба, а сакото — голям дълъг чувал с ръкави. И тъй като моят всъщност е бил предназначен за съвсем друга фигура, то не е трудно да се досети човек, че в тази премяна не бях достоен за възхищение. Сигурно приличах на всичко друго, само не и на уестман, и понеже към това се добавяше сегашната ми мълчаливост и странене от хората, то никъде не намирах уважението, което иначе събуждаше Олд Шетърхенд.
Така в течение на две седмици бях стигнал до Норт Форк ъв Кънейдиън Ривър. Яздех по обширна, равна прерия, по която подобно на острови се срещаха групи от дървета и храсти. Това обстоятелство предупреждаваше за предпазливост, понеже така се закриваше видимостта и човек винаги трябваше да е подготвен за някоя внезапна среща. Носеше се слух, че сред команчите, чиято ловна територия се простираше дотук, избухнали опасни размирици.
Беше по пладне, когато съгледах един поток, чиято бистра, студена вода приканваше към почивка. Избрах си място, от което можех да виждам далеч наоколо и можех да забележа всеки, който евентуално приближеше. Слязох там, пуснах коня да пасе свободно из тревата, напих се до насита и се излегнах под сянката на едно дърво, Трябва да бях лежал четвърт час, когато забелязах двама ездачи. Бяха бели, така че останах безгрижно да си лежа. Приближаваха от посоката, от която бях дошъл, защото следваха дирята ми и й оказваха, както виждах, голямо внимание. Яздеха мулета и единият беше облечен съвсем като другия. Когато, дойдоха по-близо, установих, че тази прилика се отнасяше не само за облеклото, но и за техните фигури и черти на лицата. Който ги съгледаше, нямаше как да не ги сметне веднага за братя, може би дори за близнаци. Бяха дълги, кльощави и толкова сухи, та човек се изкушаваше да допусне, че те седмици наред са гладували. Че това не беше така, показваха здравият тен и крепкият стоеж, който запазваха на седлото. Приликата между двамата беше толкова значителна, че човек можеше да ги отличи само по белега, който се протегляше напреко през лявата буза на единия.
Някаква прекалено голяма мъжка красота не можеше да им се присъди, защото най-стърчащата част от техните лица, за съжаление, се бе развила по необикновен начин. Те имаха носове, и то какви! Човек можеше с пълна сигурност да спечели всеки бас, твърдейки, че други такива носове не могат се намери из целите Съединени щати. За да може да си представи носове с такава големина, форма и цвят, човек трябва да ги е видял; да ги опише, не е в състояние. Но въпреки носовете си мъжете не можеха да бъдат наречени грозни. Напротив, техните характерни, гладко избръснати по американски маниер лица имаха доброжелателен израз, което въздействаше подкупващо. В ъгълчетата на устата им се бе загнездила весела, безметежна усмивка, а светлите, зорки очи гледаха така радушно на света, че дори един зложелател не би намерил причина за недоверие. Костюмите им се състояха от удобни тъмносиви вълнени жилетки и също такива панталони. На краката носеха здрави боти, на главите — широкополи боброви шапки, а от раменете им се спущаха като мушами широки одеяла. В кожените им пояси бяха втикнати ножове и висяха кобури с револвери, а освен това бяха въоръжени с дълги, далекобойни «Райфъл»