— Да. Чух двама от тях да си подвикват. За мен това е също знак, че те се чувстват сигурни и не предполагат присъствието на други хора наблизо. С това нашето дело много се облекчава.
— Well, да пристъпим значи към това дело! Ние ще се промъкнем до команчите, нали?
— Ние? Кои имаш предвид?
— Теб и мен. Моят стар Тим ще трябва да остане тук при пленника.
— Хм-м! Бих предпочел да отида сам.
— Сам? Може би ме считаш за негоден?
— Не за това става дума. Но аз имам навика да не обременявам другиго с онова, което сам мога да свърша.
— Обременяваш! Що за дума! Бъди сигурен, че в промъкването аз мога да бъда полезен! Мога да стигна изотзад до някой червенокож и той дори да не усети. Ще бъда страшно обиден, ако ме отхвърлиш. Тръгвам с теб, брат ми остава тук.
— No — обади се Тим, съвсем против очакването на Джим.
— Не? Какво ти става! Все пак някой трябва да остане тук на стража.
— Yes. Това ще бъдеш ти!
— Аз? Луд ли си? Джим Снафъл да останел тук, когато може да им се даде да разберат на тези червенокожи нехранимайковци?
— Тим Снафъл също няма да остане!
— Длъжен си! Аз имам предимство, защото съм по-големият.
— Ти си само с пет минути по-голям от мен, а едно толкова късо време нищо не означава. Близнаците са винаги с еднаква възраст. Аз няма да позволя да ме командваш и заедно с теб ще пропълзя до индианците. Нека и аз бъда веднъж по-големият!
Джим остана за известно време безмълвен. Удивлението от внезапното непокорство на неговия брат му отне способността да говори. После обаче избухна толкова по-афектирано:
— Как си позволяваш да ми се противопоставиш на мен, първородния! Тоя малък гнездожилец се кани да ми налага условия! Аз тръгвам, а ти оставаш, толкоз!
Близнаците започнаха да стават доста шумни във възбудата си. Аз им обърнах внимание върху това и им предложих да ме оставят да ида сам, защото така спорът щеше да се реши, без някой да бъде ощетен за сметка на другия. Но Джим не се съгласи. Той искаше да ми докаже своята опитност и в крайна сметка аз дадох съгласието си. Тим не каза нищо повече по въпроса, ала неговото безмълвие ми се стори подозрително. Ето защо го попитах:
— Да не би да си си наумил нещо, мастър Снафъл?
— No — отвърна той вкиснато.
— Би било крайно опасно, ако някой предприеме нещо, за което другите не бива да знаят. Това само може да развали всичко, а и да ни коства свободата и живота!
— Не се тревожи! — успокои ме Джим. — Нямаш никаква причина. Тим не смее да направи нищо без мен, а и е твърде млад за тая цел. Цели пет минути по-млад от мен, представи си само! Той ще остане спокойно да си седи тук, докато се върнем. Сега нека не чакаме повече, защото иначе ще стане тъмно.
— Добре! Та поддържай значи добра стража, мастър Тим, и не напускай това място, преди да сме се върнали. Предавам ти двете си пушки, защото ще ми пречат.
Тим прие, без дума да каже, мечкоубиеца и карабината и аз тръгнах с Джим. По време на спора им се беше смрачило толкова, че вече не можеше да се вижда ясно. Ние се придвижвахме бързо и безшумно от дърво на дърво в посоката, от която бях чул гласовете. Така отивахме все по-нататък и по-нататък, без да бъдем задържани от някаква опасност. Достигнахме дори високия бряг на реката, без да открием следа от червенокожите. Казвам «високия бряг», защото каквото сега не виждахме, открихме скоро след това — почти пресъхналото сега речно корито лежеше доста дълбоко под нас.
Междувременно беше станало почти съвсем тъмно. Въпреки това различих, че на брега тук, където стояхме, имаше едно стръмно голо свлачище, по което човек не биваше да рискува да излезе много напред, иначе почвата лесно можеше да поддаде под краката му и да се свлече заедно с него. Вървяхме покрай ръба, докато почвата стана по-сигурна. Брегът под нас беше обрасъл с храсти.
— Трябва да си се заблудил, сър — прошепна ми Джим. — Червенокожите не са в тази местност.
— О, напротив. Аз ги подушвам.
— Подушваш? The deuce! Що за забележителен нос имаш! Такъв един обонятелен орган трябва да си е най-върховното нещо!
— О, носът ми е обикновен, но много чувствителен, за конската миризма. Подушвам конете на команчите. Те пасат дълбоко под нас покрай водата.
— Дотам долу ли подушва носът ти?
— Pshaw! Ти май изобщо не знаеш колко е силна конската миризма… стой, виждаш ли, че имам право? Погледни надолу!
Долу при реката припламна искра, която бързо се уголемяваше. Тъй като се бе стъмнило, червенокожите палеха огън. Това, че не бяха останали тук горе, на високия бряг, лесно можеше да се обясни. Долу имаше вода за тях и конете им. Огньовете станаха пет.