Вече се канехме да се оттеглим от заслоняващия ни храст, когато ми се стори да чувам странично от нас някакъв шум.
— Тихо! — прошепнах на Джим. — Нищо ли не чу?
— Не — отговори той. — А ти?
— Да. Там горе. Беше леко събаряне на пясък. Да не би пък…
— Какво?
— Твоят Тим. Това ще е най-голямата глупост, която би могъл да извърши.
— Брат ми? Нека само ми дойде! Аз ще го…
Джим не довърши изречението и щеше от уплаха да скочи, ако не бях го сграбчил бързо и натиснал надолу. «Нека само ми дойде!» — беше казал. Да, той дойде, братът Тим, и то как!… Първо се чу шумолене от търкаляща се надолу и удряща се по храстите пръст, сетне над нас отекна силният вик «The devil!» и после от височината нещо се втурна скоростно надолу и се вряза сред червенокожите. Те наскачаха, а след това се нахвърлиха с високи крясъци върху човека. Тим Снафъл все пак бе изпълнил своето намерение. За нещастие и той като нас бе стигнал до споменатото преди малко място, където бе предизвикал свличане на пръст. Явно се бе придвижил твърде напред, от което нездравата почва го бе понесла като с шейна. Сега червенокожите го наобиколиха. Непредвиденото и внезапно хлъзгане изглежда, не беше навредило на Тим, защото той крещеше толкова силно, че гласът му надвикваше даже рева на индианците. И сякаш това не беше достатъчно, та и брат му Джим започна да крещи, макар че той имаше най-голямо основание да си мълчи.
— Братко, Тим, стари ми Тим! — дереше се Джим, като с всичка сила опитваше да се изтръгне от мен.
— Млъкни де! — заповядах му гневно, но с приглушен глас. — Та нали така ще подхвърлиш и себе си, и мен в…
— Ама те ще го убият! — прекъсна ме той.
Тъй като аз лежах на земята, а Джим се беше изправил, не можех да приложа цялата си сила. А от страх за своя «стари Тим» той пък ставаше два пъти по-силен. Той се изскубна от мен и хукна напред, точно посред индианците. Видях го да изчезва в купа им. И Джим като своя брат беше веднага надвит от тях.
Какво трябваше да сторя? Да хукна след него? Дори и през ум не ми мина. Аз останах да лежа, макар да очаквах, че индианците бързо ще претърсят околността. Тези нещастни Снафълс! Наместо да освободим петимата пленници, ние бяхме прибавили още двама към тях. Последиците се проявиха веднага, защото сега прозвуча повелителният глас на вожда:
— Стъпчете огньовете, бързо! Може би има и други бледолики наблизо.
Заповедта беше незабавно изпълнена. При това възникна за кратко време бъркотия и у мен изплува една мисъл, която осъществих също така бързо, както беше възникнала. Пламъците бяха угасени, но тъй като аз лежах на земята, виждах все още при тлеенето на главните, че червенокожите се движеха един през друг и в момента мислеха само за Двамата Снафълс, а за предишните пленници май бяха забравили. Аз се стрелнах полуизправен напред към бивака, стигнах благополучно до вързаните, улових за яката онзи, когото смятах за Джафар, и го повлякох натам, където бях лежал.
Индианците би трябвало да ме видят, ала във възбудата си никой нищо не забеляза. Беше някакво чудо, че номерът бе успял. Сега отново имах храсти между тях и себе си и можех да се изправя. Най-напред да се махна, само да се махна оттук! Метнах на рамо вързания и неподвижен като пън мъж, който звук не беше издал, и побързах да се отдалеча дотолкова, че да се чувствам сигурен. Там го сложих на земята, извадих ножа, прерязах ремъците, с които беше вързан, и казах:
— Ти си свободен. Стани и опитай дали ще можеш да вървиш!
— Свободен? — отговори той на английски със силен акцент. — Тогава ти не си индианец?
— Не. Аз съм бял. Дойдох да те освободя, но не подозирах, че това ще стане по този начин.
Едва сега той се изправи бавно, улови двете ми ръце и заговори:
— Аллах, Аллах! Свободен съм, свободен, избавен, спасен от тези дяволи! Трябва да знам на кого да благодаря!
— Това по-късно. Трябва бързо да се махаме! Чуваш ли как вият червенокожите? Те са забелязали, че липсваш, и ще те търсят. Не бива да губим нито миг. Опитай дали можеш да вървиш!
Той направи няколко крачки, но се олюля и после заяви:
— Не става, сър. Бях толкова стегнато вързан, че не си чувствам нозете. Не мога да вървя, ще падна.
— Е, добре, ще те нося.
— Ще ме носиш? Но аз съм тежък мъж?
— Pshaw, това е най-малкото. Ръцете ми ще бъдат свободни, а това е нужно за да изкатеря тая стръмна височина. Ще те взема на гръб, а ти се дръж здраво. Обвий с ръце врата ми. Хайде!
Прибрах в джоба срязаните ремъци, които не биваше да бъдат намерени от индианците. Въпреки опасността, която носеше всяко забавяне, от учтивост Джафар поиска да се възпротиви срещу носенето. Без много да му мисля, аз го взех на гръб и поех възможно най-бързо по височината. Горе го пуснах и той каза, че сега вероятно щял да може да върви — отново чувствал краката си. Значи кръвообращението беше наред.